Елизабет Лоуел - Зовът на сърцето

— Не си много приятелски настроен — каза той.

— Имай го предвид.

С бавни движения Аб бръкна в джоба си, извади парче тютюн, пъхна го в устата си и започна да дъвче. Кейс чакаше.

Измина доста време и стана ясно, че Кейс няма да започне разговора, нито пък ще направи някое погрешно движение.

— Добре — каза Аб. — Хванах брат й. Искам среброто й срещу него.

— Какво те кара да мислиш, че мисис Кенеди има сребро?

— Следих ви. Копах във всяка дупка, която вие изкопахте. — Аб се изплю в праха. — Последния път, когато ви проследих, копитата на конете ви оставяха дълбоки следи. Доста време търсих след това, но сигурно сте го взели всичкото. Онези дупки са празни като гробове, очакващи труповете.

Кейс не се изненада от думите на Аб. Беше се досетил какво ще поиска още когато видя шапката на Конър в ръката му.

— Даваме ти среброто, получаваме Конър жив и всичките ти кучи синове се измитат към Калифорния. Става ли?

Вятърът поклащаше сухите клонки Известно време това беше единственият звук, който се чуваше.

— Тя ще донесе среброто — каза най-накрая Аб.

— Не.

Отново настъпи мълчание.

— Това момче май вече е пътник — каза Аб безразлично.

— Ако той умре, умираш и ти.

— Не! — извика Сара от храсталака. — Ще ти донеса среброто!

Кейс изсъска нещо доста неприлично.

— Аз ще донеса среброто, иначе няма сделка — каза той на Аб.

— Какво те кара да мислиш, че ми харесваш повече от това малко хубавко момиче? — попита подигравателно Аб.

— Аз съм един от онези тексасци, които те безпокоят напоследък.

Аб се вцепени.

— От коя точно част на Тексас?

— Хевън Вали.

Аб изсумтя и изпитото му лице се изпъна още повече.

— Така си и мислех. Имаш ли нещо против да се покажеш? Гласът ти ми е познат.

— Сигурно. Мислеше си, че работя за теб в Рубинените планини.

Мулето подскочи, сякаш му бяха забили игла в задницата.

— Ти уби мои роднини — извика яростно Аб.

— Роднините ти бяха мъже и при това въоръжени. Те имаха избор. Нещо, което никога не си давал на жените и децата ни.

Аб погледна към мястото в храсталака, откъдето бе чул гласа на Сара.

— Той може да носи среброто вместо теб — каза й Аб. — Донесете го на зазоряване в лагера ни.

— Тя остава тук — каза равно Кейс.

— Изборът е неин. — Аб се ухили и отново се изплю. — Но все си мисля, че й се иска да види брат си жив.

— Ще отида — извика Сара.

Кейс не мислеше така, но не й каза нищо.

— На зазоряване — каза Аб и рязко обърна мулето си.

— Аб? — обади се тихо Кейс.

Другият мъж се закова на мястото си.

— Ако Конър пострада — продължи Кейс, — всичко, което си му сторил, ще се случи и на теб. А след това ще те обесим.

— По дяволите, жено, нямали да се вслушаш в гласа на разума? — попита Кейс високо.

— Кажи нещо разумно и ще се вслушам — отвърна Сара.

— Остани си вкъщи.

— И да убият Конър? Ако това е представата ти за здрав разум, цяло чудо е, че дори конят ти те слуша!

Ют, Морган и Хънтър бяха отвън, но това не означаваше, че не чуват разговора. Пристъпваха от крак на крак и се опитваха да не слушат гласовете на мъжа и жената вътре, които си крещяха, сякаш се намираха на километри един от друг.

Лола само се ухили и продължи да чепка вълна.

— Обзалагам се на десет долара, че ще отиде — каза тя, без да се обръща конкретно към някого.

Ют изсумтя и поклати глава. Отказваше облога.

— Момчета? — подкани ги тя.

Морган и Хънтър се спогледаха. Те също не можеха да се обзаложат.

Лола се изплю, засмя се и продължи да чепка вълна, за да може Сара да попреде, когато спре да спори. Скутът й бързо се пълнеше с чиста, хубава вълна.

— Това момче си намери майстора — обади се тя след известно време. — Само че още не го е разбрал. Но ще свикне.

— По-добре не се обзалагай за това — каза тихо Хънтър. — Войната промени Кейс. Стана студен. Виждала ли си го някога да се усмихва?

Лола се замисли, после поклати глава.

— Някои мъже нямат чувство за хумор — каза тя и сви рамене.

Хънтър се усмихна тъжно.

— Кейс имаше великолепно чувство за хумор. Но войната му отне и това.

— Тя ще отиде в Спринг Кениън — каза Лола.

— Ют би могъл да я задържи тук — обади се и Морган.

Усмивката на стария човек беше още по-тъжна и от тази на Хънтър. Той поклати глава.

— Този, който я задържи тук, е по-добре никога повече да не й показва гърба си.

— Добре. Аз ще го направя — каза Морган.

Ют се замисли за момент. После поклати глава.