Елизабет Лоуел: Недокоснатата

В края на моста чакаше голяма хрътка. Кучкар не се виждаше никъде.

— Само една ли? — попита изненадано Саймън.

— Ако има миризма — отвърна Ерик, — Стагкилър ще я открие. Ако миризмата може да бъде проследена, той ще я проследи.

По някакъв невидим сигнал на своя господар, Стагкилър се втурна да дири миризмата на Амбър. Откри я в един върбалак на петдесетина ярда от крепостната стена.

— Там ли е изходът на тайния тунел? — ехидно попита Саймън.

Не се разбра дали Ерик отговори, защото в този миг Стагкилър нададе див лай и се втурна с огромни подскоци по миризмата. Конете го последваха.

Ратаите и селяните по полята вдигаха сепнато глави към галопиращата тройка. Когато съзираха разпилените коси на Касандра, те започваха да се кръстят, питайки се кой ли е безумецът, дръзнат да предизвика гнева на Посветената.

Широкият път постепенно се стесни и се превърна в малка пътечка, която се виеше зигзагообразно между нивите и къщурките. Пръски кал отскачаха изпод огромните конски копита и се лепваха по каменните дувари, ограждащи пътечката от двете страни.

Скоро и последните късчета обработваема земя останаха зад гърба на ездачите. Гората се изпречи пред тях изневиделица, сякаш изникна от мъглата в своята пъстра премяна от светло и наситенокафяви дънери, оранжеви, жълти и червени листа и вечнозелени бръшляни и зеленики.

Стагкилър продължаваше да следва миризмата, без да забави крачка нито за миг, независимо от неравния терен и гъстата растителност. Не след дълго навлязоха сред високи, обвити в мъгла хълмове, между които се виеше сребристо поточе.

Показа се едно ниско продълговато възвишение. Когато го преминаха, пред очите им се появи кръг от изправени камъни. Забил муцуна в земята, Стагкилър се хвърли напред между два от тях.

Сетне рязко отскочи назад, сякаш се бе ударил в стена.

Ръмжейки разочаровано, хрътката се обърна към своя господар. С едно рязко движение на китката Ерик изпрати сокола си в небето.

— Търси — нареди на кучето той.

Стагкилър започна да души около камъните. Скоро обаче стана ясно, че миризмата е изчезнала.

— Проклятие — изръмжа Саймън. — Точно като в Блакторн. Касандра го погледна с любопитство.

— Веднъж дирите на Мег ме отведоха до едно свещено място — обясни той, без да отделя очи от Стагкилър. — Кучетата загубиха миризмата й.

— После намериха ли я отново? — попита Ерик.

— Не.

— А ти претърси ли мястото?

— Не.

— Защо? — попита Касандра.

— Исках само да разбера къде е ходила Мег. Тя вече се беше върнала, така че нямаше нужда да я търся.

Касандра и Ерик се спогледаха.

— Претърси Каменния пръстен — подкани го Ерик. Саймън смушка коня си, но животното отказа да премине между камъните. Той тръгна да обикаля около кръга, опитвайки отново и отново. Но който и път да посочеше на жребеца, колкото и силно да го пришпорваше, конят не помръдваше.

Саймън скочи от седлото и предпазливо пристъпи към камъните. Надникна вътре, но не видя нищо забележително. Скали. Пръснати тук там туфи трева. Килнати на една страна камъни, покрити с мъх. Една ниска могила. Мъгла, която се стелеше като сребърен воал над земята.

Той изруга ядосано и навлезе пешком между камъните. Всичките му инстинкти бяха нащрек. Ала не виждаше нищо. Не чуваше нищо.

Сред влажната трева нямаше никакви друга следи, освен оставените от самия него. След като обиколи подножието на могилата и се качи бързо до върха й, Саймън се убеди, че в нея няма нито таен подземен вход, нито скали, достатъчно големи, за да скрият човек.

Той въздъхна с облекчение, слезе от могилата и се върна при побитите камъни, където го чакаше неспокойният му жребец. Посегна към поводите, но в същия миг се спря, защото си припомни какво му бяха казали при първото му идване в крепостта Стоун Ринг, преоблечен като странстващ рицар богомолец.

— Тук ли намери Дънкан? — подвикна той към Ерик.

— Да. Под свещеното самодивско дърво, което расте на върха на могилата във вътрешния каменен кръг.

Саймън се обърна рязко към могилата и присви очи, заслепен от слънчевата светлина, която внезапно бе станала някак твърде ярка. За миг му се стори, че вижда изящните очертания на самодивско дърво, но се оказа, че това е само мъглата, виеща се над могилата.

Той се огледа неспокойно наоколо. Както си и мислеше, имаше само един кръг от камъни. Не, пред него като че ли се мярна втори.

Ала когато се взря добре, отново видя само мъгла.