Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Касандра кимна леко.

— Благодаря ти.

— За какво? В съня ми няма нищо утешително.

— Търсех потвърждение, не утеха.

Мег вдигна изненадано вежди.

— Замесени ли са собствените ми чувства — обясни спокойно Касандра, — трябва да внимавам, когато хвърлям сребърните плочки. Защото понякога виждам това, което ми се иска, а не това, което е.

— Какво видя? — попита Мег. — Ще ми кажеш ли?

— Предсказанието на кехлибара е завършено. Тя даде на Дънкан сърцето си, тялото си и душата си.

— Нямаше нужда да хвърляш плочките, за да знаеш, че това е неизбежно — каза Ерик.

Касандра кимна.

— Тогава защо си ги хвърляла? — попита той. — Те не бива да се използват с лека ръка.

— Така е.

Касандра погледна първо Ерик, после Доминик, а после се взря право пред себе си.

— Ерик, син на Робърт — каза тя, — и ти, Доминик, Друидски вълк. Вече можете да воювате, ако такава е волята ви. Амбър не ще ви спира повече. Няма повече да се…

— Какви ги говориш?! — прекъсна я рязко Ерик.

— … намесва във вашите мъжки игри на гордост, сила и смърт.

— Какво е направила? — извика Ерик.

— Дала е своя кехлибарен медальон на Дънкан.

Соколът изпищя така, сякаш кръвта му бе станала на огън. Но дори писъкът на птицата не можа да заглуши смразяващия, яростен мъжки рев, който долетя от горния етаж и отекна в салона. Касандра наклони глава на една страна, сякаш звукът й доставяше удоволствие. Усмивката й бе жестока като зимна буря.

— Страданията на Дънкан вече започнаха — тихо каза тя. — Страданията на Амбър скоро ще свършат.

Доминик отмести поглед от Посветената към Ерик.

— Какво иска да каже тя? — попита настойчиво.

Нов вик отекна в салона. Преди още ехото да заглъхне, горе се разнесоха ужасяващи звуци — звън, трясък, пукот. Сякаш битка се бе разразила в господарската спалня на крепостта.

— Саймън — каза Доминик, като скочи на крака.

— Да!

Рамо до рамо двамата братя се втурнаха по каменните стъпала, водещи към спалнята на Дънкан. Гледката, която ги завари там, ги накара да се заковат на прага.

Дънкан беше обезумял. Чисто гол, с изключение на двата кехлибарени талисмана на шията му, той стоеше насред стаята, стискайки в ръка бойния чук. Устните му се бяха разтеглили в зловеща гримаса на болка или ярост, а може би и на двете.

С един скок той се метна към леглото, дръпна завивките и ги хвърли в огъня. Огнището за миг се изпълни със сивкав дим, сетне пламъците изригнаха с още по-голяма ярост.

Чукът свистеше и се въртеше в смъртоносна мъгла, движен с нечовешка мощ. Внезапно тежката глава се спусна и една дървена маса стана на трески, които Дънкан изрита в огъня. После чукът запя отново в зловещ дует с яростния рев на Дънкан, описвайки широки кръгове над главата му. Рамката на леглото беше размазана и също нахрани бушуващия огън.

Гледката не бе непозната на Доминик. В разгара на тежка битка мнозина мъже загубваха всичко човешко в себе си, оставаше единствено яростта.

— Няма да го усмирим с добро — прошепна той на Саймън.

— Да.

— Трябва да го хванем, преди да се е нахвърлил на хората в крепостта.

— Ще донеса някакво въже от оръжейницата.

Доминик измъкна меча си.

— Побързай, братко.

Беше го казал сам на себе си. Саймън вече тичаше към стълбите. Върна се бързо с едно дълго въже. Доминик чакаше на прага, хванал тежкото си черно наметало в една ръка и меча — в другата. Щом се появи Саймън, той прибра меча.

— Когато омотая чука в наметалото си, ти омотай Дънкан с въже достатъчно да задържи мечка.

В мига, в който понечи да се спусне напред, Доминик долови зад гърба си стъпките на Мег. Ръката му се стрелна и й препречи пътя към стаята.

— Стой настрана — тихо каза той. — Дънкан е обезумял от ярост. В момента не познава никого, най-малко себе си.

Чукът продължаваше да реже въздуха със злокобно свистене. Мебелите се трошаха един след друг като порцелан. Един единствен удар превърна раклата в подпалки, които бързо излетяха в огъня. Оставаха само една по-малка ракла и гардеробът.

Доминик изчака чука да се завърти отново и замахна. Наметалото му оплете желязната глава в диплите си. Преди Дънкан да успее да дръпне веригата, за да я освободи, Доминик го удари с все сила в корема и го просна на пода. Тежкото падане остави Дънкан без дъх.

Ала и това не бе достатъчно да го усмири. Лудостта му бе придала свръхчовешка сила и той несъмнено щеше да отблъсне нападението и да се развихри отново, ако не беше бързината на Саймън. Благодарение на нея двамата братя след кратка борба успяха да го омотаят с въжето от глава до пети.