Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Тръпка премина през тялото му, през нейното тяло.

— Тази нощ си като зимно вино — приглушено промълви Амбър. — Тъмно, силно.

Нов стон се изтръгна от гърдите на Дънкан.

— Иска ми се да пия от теб, да те вкусвам от глава до пети — прошепна тя.

Връхчето на езика й остави огнена диря от коленете до пъпа му.

— Иска ми се да направя… всичко.

Със сподавен стон Дънкан стисна мускулите на краката си и покри слабините си с ръце в опит да предотврати по-нататъшна интимност.

— Не би ли предпочел да го държат моите ръце? — попита Амбър.

— Не — изръмжа той, стиснал зъби.

— Наистина ли? Затова ли с всеки миг става все по-грамаден? Надяваш се да ме уплашиш?

Дънкан нямаше друг отговор освен отговора на тялото си, който се опитваше да скрие или поне да пренебрегне.

Амбър обаче го знаеше не по-зле от него. А по-добре. Неговото и нейното желание, слети в едно.

— Няма да се получи, тъмен воине. Колкото и страховит да стане мечът ти, аз мога да го приютя в своята ножница. Знаеш това не по-зле от мен. — Тя се засмя тихо. — Не, всъщност ти познаваш тази ножница много по-добре. Толкова пъти си я изучавал до дъно.

В отговор от устните му се изтръгна нисък звук, пълен с безпомощен гняв. Амбър го тласкаше към пропастта, и то само с думи. Тялото му знаеше какво иска, крещеше отчаяно какво иска.

И знаеше къде да го намери.

— Махни ръцете си — приглушено каза Амбър. — Дай ми свободата, за която копнеем и двамата.

— Не! Аз не те искам!

Амбър не успя да сдържи смеха си, въпреки болката от упоритостта, с която я отхвърляше Дънкан.

— Напротив, свенлив рицарю — каза тя. — Та ти не можеш да скриеш желанието си дори с две ръце.

Нямаше начин да скрие от нея и огъня, бушуващ в него. При всяко докосване жаждата му се изливаше като порой в Амбър.

А Амбър се грижеше да го докосва непрекъснато.

Смеейки се, тя започна да изкушава ръцете му да се отместят от слабините. Зъбите й го хапеха дръзко. Устните й го измъчваха с милувките си. Топлият й дъх обливаше кожата му. Езикът й се плъзгаше между здраво стиснатите му пръсти.

После Амбър прокара пръсти по тъмната линия между стиснатите му бедра, като в същото време пое със зъби кутрето на ръката му и го засмука в устата си.

Дълбоко от гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон. Огнено желание разтърси цялото му тяло, ръцете му трепнаха. Амбър мигновено плъзна ръка под тях и го обгърна с тънките си пръсти. Тялото му отново потръпна като ударено с камшик.

— Амбър — промълви през зъби той, — не!

— Да — прошепна задъхано Амбър. — Божичко, да! — Ръката й бе под неговата, сетне дъхът й, сетне езикът й.

— Амбър!

— Да, мой тъмен воине. Аз съм Амбър. А това е… — Тя опита вкуса му с език, погали го. — … това е прекрасно. Топло като котарак. Кораво като юмрук. Страховито като буря.

Когато езикът й се плъзна около набъбналата му плът, Дънкан направи последен опит да й избяга, като се завъртя на една страна. Амбър обаче реагира светкавично — обърна се заедно с него и отново се спусна отгоре му като огнен дъжд.

Тогава Дънкан осъзна, че няма накъде повече да отстъпва. Беше хванат в капан между устните й и ръката й, която се плъзгаше нагоре между бедрата му, за да го обхване в шепа.

— Всичко в теб е кораво — каза Амбър, като се засмя доволна. — Ти гориш като огън, тъмен воине, но аз те искам още по-горещ.

Тя се наведе отново към него. Езикът й започна да го обсипва с нежни, пламтящи ласки. Ситни капчици пот избиха по кожата му.

— Спри — дрезгаво промълви той.

— Да спра? — Смехът й бе плътен, доволен, хищен. — Не, мой твърдоглав воине. Та ти едва сега се разгаряш.

— Не мога… да издържа… още дълго.

— Знам. — Тръпка на удоволствие премина през тялото на Амбър. — Това ми харесва.

— Вещица — изръмжа Дънкан.

Ала в гласа му имаше повече наслада, отколкото гняв.

Зъбите й се впиха нежно в плътта му. Дънкан изруга полугласно, опитвайки се да се пребори с желанието, което го поглъщаше с всеки нов дъх, с всеки удар на сърцето му, с всяка пламенна ласка.

Но точно когато екстазът бе на прага да надмогне усилията му да се сдържа, Амбър спря да го гали. Разкъсван между облекчението и разочарованието, Дънкан си пое дълбоко дъх в опит да успокои дивата си жажда.

Амбър отмахна нежно кичурите, прилепнали по пламналото му лице и го целуна по бузата като майка, утешаваща малко дете. Най-накрая ноктите на страстта освободиха Дънкан от свирепата си хватка, позволиха му отново да задиша равномерно. Той изпъшка и се отпусна по гръб на леглото.