Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Касандра проследи всичко това със сурова усмивка.

— Странно, нали, лорд Доминик? — отбеляза тя.

— Кое? Това, че животът на Ерик бе пощаден?

— Не. Това, че всички вярвате на думата на едно момиче, което смятате за измамница и предателка.

Доминик сви рамене.

— Достатъчно е само да погледна Амбър, за да разбера, че тя не би предала Дънкан.

— Да — тихо каза Касандра. — Ти знаеш това, което гордият воин упорито отказва да разбере. Амбър обича Дънкан.

— Но помогна да бъде измамен.

— Без тази „измама“ Дънкан сега щеше да е мъртъв, а ние — да воюваме. Черна смърт вместо честит живот.

— Да.

— Тогава кажи ми — попита тя — по какъв начин всъщност Амбър е измамила своя тъмен воин?

— Попитай Дънкан — тихо отвърна Доминик. — Той е човекът, който й е обърнал гръб. Той е човекът, който иска и съпруга, и наложница.

— Дънкан — повика го Касандра. В гласа й имаше нотка, която изискваше подчинение.

Дънкан рязко се обърна с лице към нея.

— Остави Амбър да си отиде — простичко каза тя.

— Никога. Тя е моя.

От гърдите на Касандра се изтръгна болезнена въздишка. Когато заговори отново, гласът й бе тих, ала отекна в салона като звън на меч, изваден от стоманена ножница.

— Амбър ми каза съвсем същото нещо — промълви тя — и със съвсем същите думи, когато предложих да бъдеш върнат в Каменния пръстен преди да си дошъл на себе си.

Тръпка премина през тялото на Дънкан. Беше толкова лека, че би могъл да я забележи само човек, дебнещ да я види.

Зоркият ястребов поглед на Касандра дебнеше точно това.

— Отговори ми на един въпрос — каза тя. — Опозоряването на Амбър ще излекува ли собствената ти чест… или само ще я нарани още повече?

Дънкан мълчеше.

— Остави я да си отиде — настоя Касандра.

— Няма.

На устните й трепна жестока усмивка, която накара Доминик неволно да посегне отново към меча си.

— Няма? — повтори подигравателно тя. — Не. Ти не можеш да оставиш Амбър да си отиде.

Дънкан нито помръдна, нито отговори.

— Преди си мислех, че ще те убия, когато най-после успееш да изтръгнеш душата на Амбър от тялото й — каза Касандра. — Сега знам, че няма да го направя.

— Милост от една Посветена вещица? — попита Дънкан със също толкова подигравателен глас.

— Милост ли? — Тя се засмя. Смях, който бе по-зловещ и от усмивката й. — Не, тъмен воине. Просто предпочитам да останеш жив, за да осъзнаеш със закъснение какво си сторил.

Дънкан застина.

— Тогава — каза Касандра — ще гледам как душата ти умира по същия начин, по който сега ти убиваш душата на Амбър… с всеки мъчително поет дъх.

Амбър лежеше будна в разкошното легло, което бе нейно от деня на женитбата й с Дънкан. При всеки по-силен порив на вятъра, при всяко изтрополяване на суграшицата отвън по каменните стени, при всеки долетял от долните етажи глас сърцето й затуптяваше два пъти по-бързо.

Сетне тя затаяваше дъх и се вслушваше напрегнато да чуе към вратата й да се приближават стъпки.

Дънкан ще дойде при мен тази нощ.

Трябва да дойде.

Ела при мен, тъмен воине. Позволи ми да те докосна по единствения начин, по който допускаш да бъдеш докосван.

Позволи ми още веднъж да се слея с теб.

Само веднъж.

Мога да докосна душата ти, ако ми позволиш.

Само веднъж…

Но нито един от звуците, които достигаха до слуха й, не идваше от изкачването на Дънкан по спираловидната каменна стълба към спалнята й.

Часовете се нижеха един след друг, есенната суграшица продължаваше да шиба каменните стени на крепостта. Накрая Амбър осъзна, че ще остане сама сред бурята. Че точно тази нощ Дънкан няма да дойде при нея — точно тази нощ, когато срещата лице в ръце със смъртта бе разбудила в него жаждата за живот, радостта просто да е жив.

Тази нощ Дънкан би бил твърде уязвим, твърде безпомощен пред своята кехлибарена вещица. Тя знаеше това. Той също.

Амбър рязко се надигна и отмахна завивките, фината й, прозрачна ленена нощница засия с призрачно сияние — отражение на угасващия огън в огнището. Кехлибареният медальон на гърдите й светеше приглушено като тлеещ въглен.

Очите й светеха по същия начин, забулени от мрак, който нямаше нищо общо с тъмната нощ.

Тя наметна мантията на раменете си, вдигна качулката и се отправи към спалнята на господаря на крепостта. Не й трябваше нито свещ, нито лампа. Присъствието на Дънкан бе огън в черната нощ, сочеше й пътя тъй сигурно, както зората сочи пътя на настъпващия ден.