Елизабет Лоуел - Недокоснатата

— Ако можеше да приемеш — прошепна тя, — щеше да можеш да ме обичаш въпреки всички истини, узнати твърде рано и казани твърде късно.

Дънкан продължаваше да диша дълбоко, равномерно. При всеки дъх кехлибареният медальон на шията му се повдигаше и спускаше с приглушен блясък.

Амбър въздъхна и се поддаде на изкушението да прокара ръка по къдравите косъмчета, покриващи гърдите му. Те настръхнаха, погъделичкаха нежно дланта й.

Амбър наведе глава, целуна рамото му и притисна лекичко буза до мускулестата му гръд над сърцето, за да почувства ритъма на пулсиращия в него живот.

— Да можех да те докосна. Само веднъж.

Нейде дълбоко в себе си, подсъзнателно, Дънкан усещаше присъствието й. Амбър долавяше това по промяната в него, по постепенното заглъхване на яростните конфликти, изтласквани от горещата, чувствена вълна, която се надигаше изпод допира й.

Макар че откакто узна истинското си име, Дънкан не бе допуснал между двама им нищо повече от най-примитивна физическа близост, някога ласките й му бяха доставяли удоволствие. Тогава бе подтискал възбудата си само за да удължи блаженството на любовната игра.

Сега, когато бе заспал, нейните милувки отново му доставяха удоволствие. Усещаше как той попива нейната наслада от допира до него с жаждата, с която изсъхналата земя попива дъжда.

— Това ти е липсвало и на теб — прошепна Амбър. — И ти си жадувал за нежност и страст.

Откритието я изпълни с облекчение. Бояла се бе, че мракът в душата му може да е погълнал цялата му нежност. Тя наведе глава, за да го целуне отново.

След миг ръката му я сграбчи болезнено силно за косата. Дънкан беше буден.

И разярен.

— Не те искам — процеди през зъби той. — Не искам дори да те докосвам.

Въпреки че пороят на желанието, струящ между телата им, опровергаваше думите му, те все пак я нараниха.

— Това обещание ли е? — попита предизвикателно тя.

— Кое?

— Че няма да ме докосваш тази нощ.

— Да, вещице. Няма да те докосна!

На устните й трепна триумфална усмивка, хищна като блясъка в очите на Дънкан. Усмивка, която навярно щеше да го стресне, ако не бе толкова заслепен от гняв. Усмивка, пълна с женска неумолимост.

— Тогава махни ръката си от мен — каза Амбър, — или ще сметна, че не държиш на думата си.

Дънкан отдръпна ръка като опарен.

— Махай се — изръмжа той.

Вместо отговор Амбър просто се взря в него за няколко мига. Сетне ръката й се стрелна с бързина, достойна да съперничи с бързината на Саймън, за да отмахне напълно завивките и да открие, че и по тялото на Дънкан няма нищо друго, освен кехлибарен медальон.

Нищо, което да скрие желанието му — тръпнещо, мощно, пулсиращо в едно с все по-бързия ритъм на кръвта във вените му.

От устните на Амбър се отрони доволен, мъркащ звук.

— Махай се! — повтори с леден глас Дънкан.

Тя се усмихна и прокара пръсти по гърдите му към корема, приближавайки бавно пламтящата сърцевина на желанието му. Дънкан посегна да сграбчи ръката й, ала осъзна, че не може. Това би означавало да престъпи думата си.

— Вещица.

Разярен и заедно с това възбуден до полуда, Дънкан гледаше как изящните пръсти на Амбър се промъкват все по-близо и по-близо до изопнатата му мъжественост. В последния миг обаче те се отклониха, описвайки полукръг през тъмните, гъсти косми.

— Би могъл да повикаш на помощ Саймън — предложи тя.

Усмивката й показваше задоволството й от дилемата на Дънкан. Пръстът й погали сгъвката между мускулестия му торс и краката.

Дъхът му изсвистя през стиснатите му зъби.

— Саймън ми няма никакво доверие — изтъкна Амбър. — И изобщо не ме харесва.

Сетне впи нежно нокти в бедрата му и почувства как го облива вълна на огнено желание. Пръстите му се забиха в мекия дюшек. Заповяда си да не чувства нищо.

Амбър се засмя полугласно. Усещаше всичко, което ставаше в душата му. Каквото и да казваше разумът, тялото знаеше от какво се нуждае.

И то веднага.

— Саймън би се радвал да ме изхвърли от леглото ти — измърмори тя.

После разтвори длан върху бедрото му, наслаждавайки се открито на огромната му сила. Контрастът между нежните й пръсти и грубата мощ на тялото му възбуди Дънкан толкова силно, че той с мъка потисна стона си.

— Но аз не бих се радвала да ме откъснат от теб — прошепна Амбър, като се наведе към него.

Косите й се разпиляха по бедрата му като хладен водопад. Въпреки че си бе забранил да реагира, той изпъшка.

Тя се усмихна и заби нежно зъби в издължения мускул на бедрото му. Горещата ласка на езика й опари кожата му.