Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Беше се изпълнила и последната част от предсказанието.

А Дънкан повече от всякога бе далеч от нея, погълнат от битката със самия себе си. Той беше дал дума.

Не на нея.

Мракът се сгъстяваше, капка по капка, дъх по дъх. Една душа се бе отдала, една душа стоеше заключена. Недокосната.

Касандра греши. Душата му ще остане непокътната, защото той не ме обича.

Неспособна да издържа повече на болката от допира до Дънкан, Амбър бавно се отдръпна от него и стана от леглото. С треперещи ръце тя свали кехлибарения си медальон и го постави върху металната верига на бойния чук, дал прозвището на Дънкан. Сетне посегна още веднъж към него, ала не го докосна.

— Бог да е с теб, мой тъмен воине — прошепна тя, — защото аз не мога.

Мег погледна своя съпруг, който седеше срещу нея. Студената закуска, състояща се от хляб, месо и ел, стоеше почти недокосната върху голямата дървена маса в салона. Доминик се бе облегнал назад на стола и гледаше пред себе си с присвити очи. Пръстите на дясната му ръка барабаняха леко по бедрото му в такт с мрачната мелодия, която Ариана свиреше на своята арфа.

Саймън отряза още едно парче от еленското месо, наля малко ел в една изящна чаша и ги постави пред Ариана.

— Престани да караш арфата да плаче и яж — рязко каза той.

— Пак ли? Чувствам се като патица, която угояват преди да я заколят — измърмори тя.

Но въпреки това остави арфата и започна да яде. Решителният блясък в очите на Саймън й подсказваше, че е по-лесно да се подчини, отколкото да спори с него.

— Сънува ли нещо, Мег? — попита внезапно Доминик.

— Да.

— Друидски сънища?

— Да.

Очевидното нежелание на Мег да каже нещо повече му даде да разбере, че сънищата са били лоши… и че не са предложили изход. Пръстите му я погалиха по бузата.

— Малка соколице — каза тихо той, — аз трябва да намеря начин да осигуря мир в Блакторн. Искам нашето дете да се роди в спокойно време и място, не във война.

Мег целуна дланта му и впери в него очи, блестящи от обич.

— Каквото и да стане — прошепна тя, — никога няма да съжалявам, че съм дала живот на твоето дете.

Без да обръща внимание на другите в салона, Доминик я вдигна в скута си. Златните звънчета, вплетени в косите й, затрепкаха и запяха. Той я прегърна и зашепна на ухото й слова на обич.

Не след дълго арфата възобнови своята протяжна, изпълнена с тъга песен.

— Колко весела компания — възкликна насмешливо Ерик, прекрачвайки прага на салона заедно с кацналия на китката му сокол. — Често ли свириш на погребения, лейди Ариана?

— Това е една от жизнерадостните й мелодии — обади се Саймън.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Ерик. — Спри, милейди. Ще разплачеш сокола ми.

Споменатият сокол разпери за миг криле, сетне се настани удобно и се зае да изучава човеците край себе си с нечовешко любопитство.

— Очаквах по това време да си при Дънкан — каза Доминик, — за да набиваш Познание в дебелата му глава.

— Сестра ми е прибягнала до по-сигурен метод — отвърна Ерик с лека усмивка. — Снощи е отишла при Дънкан.

Усмивката на Доминик бе копие на неговата.

— Това обяснява отсъствието им на утринната литургия.

— Да.

— Е, мога ли да се надявам, че ще получа жадувания мир?

Ерик се поколеба. После вдигна рамене. Соколът се размърда неспокойно на китката му и сребърните звънчета по верижката му зазвъняха.

— Нещо се е променило — каза Ерик. — Усещам го, но не знам какво е.

— Позволи ми да те осветля — долетя иззад гърба му гласът на Касандра.

Тонът й накара всички в салона да млъкнат. Ерик отстъпи крачка встрани, за да й направи място да влезе. Косата й, винаги сплетена и прибрана, сега беше разпусната и падаше на гъсти сребърни вълни по алената й пелерина. В ръцете й блестяха сребърни плочки, изписани с древни руни.

Соколът разпери отново криле и нададе пронизителен писък.

— Току-що си хвърляла сребърните плочки — каза глухо Ерик. Отговор не последва. Нямаше нужда. Очуканите старинни плочки в ръцете на Посветената сами обясняваха всичко.

— Какво узна? — попита той.

— Повече, отколкото исках. По-малко, отколкото се надявах.

Касандра пристъпи напред и застана пред Доминик и Мег.

— Друидска вещице — попита тя, — сънуваш ли сънища?

Мег погледна сребристите очи на възрастната жена и тутакси скочи на крака.

— Да — отвърна тя. — Сънувам.

— Би ли ми разказала сънищата си?

— Писък с цвят на кехлибар. Мрак, който се раздира като здрава тъкан, нишка по нишка.