Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Дънкан нададе един последен, ужасяващ рев и напрегна всичките си мускули, за да разкъса въжетата. Лицето му почервеня от усилие, ала дори неговата огромна мощ не стигаше да се пребори и с Доминик, и със Саймън, и със здравото въже. Постепенно изопнатото му от напрежение и ярост тяло се отпусна.

Дишайки тежко, Саймън и Доминик изтриха потта от лицата си и предпазливо се изправиха. Дънкан лежеше неподвижно, с отворени очи, които се взираха в нищото. Доминик вдигна наметалото си и покри с него голото му тяло.

— Сега, Мег — обърна се към съпругата си той. — Теб той познава най-добре.

— Дънкан — тихо каза Мег. — Дънкан.

Главата на Дънкан бавно се завъртя към нея.

— Меги?

— Да, Дънкан. Какво се е случило?

Последната искрица на лудост в очите му угасна. Сега вече в тях нямаше никаква светлина.

— Отиде си — простичко каза той.

— Какво?

Отговор не последва.

Мег пристъпи напред, коленичи до него и нежно приглади назад кичурите, полепнали по потното му чело.

— Амбър ли? — попита тя. — Тя ли си е отишла?

— Светлината… — Тръпка разтърси мощното тяло на Дънкан. — Тя взе светлината със себе си, Меги.

— Мостът е вдигнат — обърна се Саймън към брат си. — Портата е залостена. Амбър не може да си е отишла.

— Всяка крепост има поне един таен изход.

— Тогава не може да е отишла далеч — каза Саймън. — Тръгнала е посред нощ, при това в буря.

Иззад гърба им долетя хладен смях. Саймън и Доминик се извърнаха и видяха Ерик, който стоеше на прага и гледаше Дънкан със смесица от гняв и съжаление.

— Амбър е Посветена — каза той. — Мигнеш ли, тя просто ще се изпари от очите ти. Мигнеш ли два пъти, вече ще е далеч от теб.

— Изпрати хрътките си по петите й — каза Доминик.

Ерик сви рамене.

— Както желаеш.

— Като че ли не изпитваш особено желание да намериш сестра си — подхвърли Саймън.

— Тя ще тръгне към някое свещено място. Стигнат ли до каменен пръстен, кучетата ще се спрат.

Саймън измърмори под носа си нещо за вещиците, но не спори. Откакто веднъж се бе опитал безуспешно да проследи Мег, вече знаеше, че древните каменни пръстени си имат свои тайни, които крият от пришълците.

— Трябва да опитаме — каза Доминик.

— Защо? — попита рязко Ерик.

— Не искам война с теб.

— Няма да има война.

— След шест дни — каза Доминик — аз ще подпечатам декрета за анулиране на брака между Дънкан и Амбър.

— След шест дни това ще бъде без значение.

— Защо?

— Какво те интересува, Вълк? Войната е избягната.

С тези думи Ерик се завъртя на пети и излезе от стаята. Касандра го чакаше в подножието на стълбите.

Доминик видя как Ерик взе ръцете на Посветената в своите. Макар че никой от двама им не заплака, скръбта им бе повече от очевадна. Доминик погледна неспокойно Дънкан.

„Страданията на Дънкан вече започнаха. Страданията на Амбър скоро ще свършат.

Светлината… Тя взе светлината със себе си, Меги.“

Внезапен страх обзе Доминик. Опасяваше се, че знае какво е искала да каже Касандра и какви ще бъдат страданията на Дънкан. Не можеше да допусне това да се случи.

— Саймън — рязко каза той.

— Бойните коне?

— Точно така. Един от нас трябва да остане тук.

— Мег ще дойде ли?

Доминик погледна през рамо. Мег все още стоеше коленичила до Дънкан и галеше челото му. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Очите на Дънкан бяха отворени, но не виждаха нищо освен онова, което бе изгубил.

— Мег — нежно я повика Доминик.

Тя вдигна глава.

— Ще пуснем хрътките по дирите на Амбър — каза той. — Ако те ни отведат до някое свещено място, ще можеш ли да намериш пътя?

— Ако старата Гуин беше тук, тя навярно щеше да може. — Мег сведе поглед към Дънкан. — Не знам дали аз бих могла. Това, което знам, е че Дънкан има нужда от… нещо. А аз съм лечителка.

— Стой тук и пази съпругата си — обърна се към брат си Саймън. — Тя е по-важна от целите Спорни земи взети заедно.

— А ти ще бъдеш ли в безопасност? Свен още е нейде из селата, за да разбере настроенията на хората.

— Ще взема Ерик с мен.

— Той може да те нападне.

На устните на Саймън трепна кратка, сурова усмивка.

— Би било много жалко, нали?

Доминик се засмя, без да каже и дума повече.

Не след дълго по спуснатия подвижен мост изтрополиха три коня. Двата бяха бойни жребци, яздени от рицари в доспехи. Противно на всички обичаи, единият рицар носеше на китката си сокол. Третият кон бе бял жребец, възседнат от една Посветена жена, чиито сребърни коси се развяваха свободно с вятъра.