Елизабет Лоуел - Недокоснатата

Дори пътечката към Дънкан да се виеше през гъста гора или каменист, криволичещ дол, Амбър не можеше да я загуби.

В коридора нямаше никого. Единственият човешки звук бяха гласовете на стражите по бойниците на крепостната стена. Амбър тръгна безшумно по дървения под. При всяка бърза стъпка мантията се люлееше и галеше глезените й.

Пред вратата на Дънкан нямаше валет, защото не бе имал време да си избере такъв сред многото млади момчета, копнеещи да изучават изкуството на войната от легендарния Шотландски чук. Нещо повече, вратата на господарската спалня бе даже полуотворена — знак за самоувереността на спящия вътре воин.

Дънкан навярно си бе легнал късно, реши Амбър, когато обгърна стаята с поглед. В огнището все още бумтеше силен огън. По свещниците още горяха свещи. Върху раклата до леглото имаше газена лампа със скъсен фитил, от която се разнасяше аромат на розмарин. До лампата проблясваше със студен блясък бойният чук, както винаги готов за битка.

Златистата светлина на свещите потрепери, когато Амбър влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Дънкан не помръдна. Тя и не очакваше да помръдне. Макар да не владееше Познанието, той умееше като Посветен да усеща инстинктивно кога го дебне опасност.

И кога — не.

Наметката на Амбър се свлече с тих шепот на пода. Нощницата я последва, обгръщайки наметката като нежен облак. Светлината на огъня заискри в златистите й коси, в кехлибара на гърдите й. Безшумно като пламък на свещ Амбър легна на леглото до Дънкан.

От тялото му се носеше леко ухание на билки, което й подсказа, че преди да си легне, той е подирил успокоение в топлата вана. Същото ухание лъхаше и от собствената й кожа, защото и тя бе потърсила покой в утешителната прегръдка на водата.

Ала в действителност копнееше за една друга прегръдка, не утешителна, а пламенна, за тялото на Дънкан, приютено в нейното.

Амбър посегна и дръпна завивките. Приглушената светлина озари голия гръб на Дънкан. Той лежеше на една страна, с гръб към нея. Голите му, силни рамене бяха и изкушение, и предупреждение.

Тъмен воин, който умее да кара чука да пее.

Нежно като пеперуда, пиеща цветен нектар, пръстите на Амбър се спуснаха по гърба на Дънкан. Но макар и жадувано, докосването й причини болка. Яростният конфликт в душата му, свирепият сблъсък на истини не спираше дори насън.

„— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да разнищите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.

Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.

Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.“

Ала когато всички истини бъдеха премерени и претеглени, една оставаше да тежи повече от всички: думите на Глендуидския вълк, отекващи като гръм в тишината.

„Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, ти си мъж, който държи на думата си. А думата ти бе дадена на мен.“

За Дънкан да престъпи тази дума би било равносилно да се самопогуби. Да я спази, означаваше да погуби Амбър. И двете възможности бяха непоносими.

Едната бе неизбежна.

„Ако я обичах, нямаше да мога да направя това, което трябва да направя.“

Болка, която бе и негова, и нейна, прониза Амбър, разсече сърцето й, проряза душата й.

— Както се опасявах — прошепна тя, — това ще те погуби.

Ако у Дънкан не бушуваше същият неистов копнеж да я докосва, да се потопи в нея, да я люби до забрава, чак докато не му останат сили да се бори със себе си поне за известно време… ако не бе всичко това, допирът до него щеше да е за Амбър като да пъхне ръката си в бумтящото огнище.

Вместо това докосването до Дънкан бе горчиво-сладостно мъчение, което обливаше душата й в кръв.

Не го ли докосваше, душата й също се обливаше в кръв.

Кръв, изтичаща капка по капка към мрака.

И както се опасявах, това погубва мен.

Но Амбър не отмести ръка. Кожата на Дънкан бе гладка, опъната, топла. Силните мускули на гърба му я привличаха неудържимо. Нежните й пръсти галеха стегнатата му плът, наслаждавайки се на огромната му мощ, пренебрегвайки болката.

— Толкова си силен във всичко, мой тъмен воине — прошепна тя. — Защо нямаш сила да приемеш това, което не може да бъде променено? Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми.

Мускулите трепнаха, Дънкан се размърда и се обърна по гръб. Лицето му се извърна към нея. Амбър затаи дъх, но той не се събуди.