— Крал Хенри няма да се възпротиви, защото ще получи това, което искаше — бавно отвърна Доминик.
— Какво е то?
— Дъщерята на Дегер да се омъжи за благородник, предан на английския крал — отговори вместо брат си Саймън.
— А самият Дегер? Той няма ли да възрази? — попита Ерик.
— Не — каза Доминик. — Саймън е мой брат и моята дясна ръка. Като такъв той е много по-приемлив зет от Дънкан от Максуел.
— Лейди Ариана? — обърна се към нея Ерик. — Какво е твоето мнение?
— Сега разбирам защо наричат Саймън „Предания“ — каза Ариана. — Да можеш да разчиташ на такава вярност навярно е огромно богатство, по-ценно от рубини…
Пръстите й дръпнаха две струни. Чиста хармония изпълни стаята за миг, сетне заглъхна до приглушен шепот.
— Предпочитам манастира пред брачното ложе — промълви Ариана, — но нито баща ми, нито бог счетоха за нужно да ми предоставят избор.
— И ние не можем — сурово каза Доминик.
— Взаимно привличане между сърцата… — повтори Ариана. Ръката й трепна, пръстите й закачиха струните и в тишината отекна нестроен акорд.
— Дънкан. Саймън. — Тя сви рамене. — Всички мъже са еднакви. Еднакво горди и жестоки. Аз ще изпълня своя дълг.
— Ти заслужаваш по-добра съпруга от тази студена норманка — обърна се Доминик към брат си.
— Блакторн заслужава по-добро бъдеще от война, братко. Ти също. — Саймън се усмихна мрачно. — Един брак не може да е по-лош от султанския ад, през който премина ти, за да откупиш живота ми.
Доминик безмълвно го потупа по рамото.
— Ще сторя всичко, което мога, за да облекча живота ти — простичко заяви той. — Надявах се да намериш по-добра съпруга.
— Не бих могъл да намеря по-богата и по-полезна съпруга от дъщерята на барон Дегер — каза Саймън.
— Исках да кажа, че се надявах да намериш жена, която не само ще ти донесе богатство, а и ще те обича.
— Любов? По дяволите! — Саймън изгледа косо брат си. — Когато мога да хвана любовта в ръка, да я видя, да я докосна и да я претегля, тогава ще се разтревожа, че ми липсва. Засега обаче просто ще си взема богатата зестра и ще се считам за късметлия.
Доминик поклати глава с усмивка и се обърна към единствения човек, който още не бе дал съгласието си.
— Дънкан?
Дънкан не вдигна поглед от кехлибара, който лежеше на масата, скрит зад сключените му длани, достъпен единствено за неговите очи.
— Дънкан — произнесе отчетливо Доминик, — съгласен ли си Саймън да се ожени за Ариана?
— Правете каквото искате — отвърна с безразличие Дънкан. — Все ми е едно. Амбър я няма. Дори Посветените не могат да я намерят.
— Така е — обади се Ерик. — Но ти може би ще успееш да стигнеш до нея, Дънкан.
Дънкан бавно вдигна глава. Сред отчаянието в очите му трепна плаха надежда.
— Ти си нейният тъмен воин, а тя — твоята златна светлина — каза Ерик. — Самодивското дърво те даде на Амбър и Амбър — на теб.
Думите му разтърсиха Дънкан като мълния. Той скочи от стола и сграбчи медальона. Когато хладният кехлибар докосна дланта му, от гърдите му се изтръгна сподавен стон, сякаш стоманени нокти бяха раздрали кожата му.
Едва сега Ерик видя помътнелия камък. Цветът се отдръпна от лицето му. Соколът нададе пронизителен вопъл.
Няколко мига по-късно на прага се появи Касандра. Един поглед към медальона й бе достатъчен да разбере защо е изпищял соколът.
Мег инстинктивно скочи на крака.
— Какво има? — попита тя. — Какво се е случило?
— Амбър — каза Касандра. — Друидският път едва не я е убил.
Дънкан дръпна Ерик за ръката и го завъртя с лице към себе си.
— Кажи ми как да стигна до Амбър — каза нетърпеливо той.
— По дяволите! — възкликна Ерик. — Погледни медальона! Вече е твърде късно. Тя умира.
— Кажете ми какво трябва да знам — извика Дънкан. — Бързо!
— Ти не си Посветен — поклати глава Касандра. — Единственият път до нея е друидският, а дори аз…
— Дай медальона до огъня — прекъсна я Ерик.
Касандра понечи да се възпротиви, но яростният му жълт поглед спря думите в гърлото й. Тя силете ръце под дългите си алени ръкави.
Дънкан бързо отиде до огъня заедно с Ерик.
— Хвани го в шепи — нареди Ерик.
Дънкан се подчини и стисна зъби, за да не извика от болка. Кехлибарът бе хладен, но го изгаряше като огън.
— Сякаш държа жив въглен — промълви с измъчен глас той.
— Сега знаеш защо си е отишла — каза Ерик.
— Какво?
— Това, което изпитваш, е болката на Амбър.
Но в гласа на Ерик имаше състрадание. Знаеше, че тази болка е болка и на Дънкан. Това му даде надежда.
Читать дальше