Но отговор така и не идваше, въпреки че Дънкан продължи да крещи, докато остана без глас.
Вцепенен, той стоеше без да помръдне и стискаше медальона, който му бе разкрил толкова много. Много, ала не всичко. Толкова беше сигурен, че Амбър ще е тук, че ще го чака.
Толкова сигурен.
Но беше сгрешил.
Тогава изведнъж я зърна с крайчеца на окото си, точно пред камъка, само на крачка от него. Образът й трепкаше замъглен, сякаш се виждаше през вода.
— Амбър — извика той, като посегна да я улови.
Ала пръстите му докоснаха само камък.
От гърдите му се изтръгна дрезгав вик. Нови ята диви гъски литнаха подплашено над мочурището, крилете им заплющяха зловещо, крясъците им изпълниха въздуха, за да кажат на Дънкан, че е узнал истината на Амбър твърде късно.
Тя вече беше недосегаема за него.
Той стисна кехлибарения медальон в дланта си, опитвайки се да я намери отново. Но не откри нищо, освен сълзите, които замъгляваха очите му.
Тогава Дънкан зарови лице в шепи, узнал твърде късно своята собствена истина. Той искаше онова, което сам бе прогонил. И го искаше повече от самия живот.
— Амбър! Върни се при мен!
Нито една гъска не излетя от мочурището, стресната от отчаяния му вик. Никакъв плясък на криле не раздра въздуха. Никакъв вятър не разроши повяхналите блатни треви. Не се чуваше никакъв звук.
И най-ужасяващият тътен не би могъл да разтърси Дънкан по-силно от това необичайно мълчание на Шепнещото блато. Той скочи на крака и се огледа като обезумял.
И видя едно блато, каквото не бе виждал никога.
Там, където до преди миг имаше безчет птици, сега нямаше нищо. Там, където имаше вятър, сега всичко бе притихнало. Там, където имаше мъгливо сребристо сияние, сега струеше златна светлина.
И всичко това бе потънало в тишина. Пълна. Съвършена.
Сякаш блатото се беше откъснало от времето и живота, сякаш бе затворено като мехурче в свещен кехлибар, недокосващо и недокосвано от света.
Дънкан затвори очи. Навярно това бе смъртта.
— Тъмен воине…
Тихият шепот разтърси земята под нозете му. Той се обърна.
Тя беше там, пред него, облечена в златистата си рокля, вперила в него очи, които тъмнееха на фона на твърде бледото й лице. Изглеждаше по-крехка и по-безплътна от пламък.
— Амбър — промълви Дънкан, като протегна ръка към нея. Но миг преди да я докосне, Амбър се дръпна назад.
— Стига вече — прошепна тя. — Моля те. Стига. Не ще мога да издържа.
— Няма да ти причиня болка.
— Няма да е нарочно. Но ще ми причиниш.
— Амбър!
Дънкан пристъпи към нея, ала Амбър отново отстъпи назад.
— Трябва да се махнеш оттук — каза разтревожено тя. — Това място е твърде опасно за теб. Ерик и Касандра за нищо на света не е трябвало да ти показват пътя.
— Не са ми го показвали.
— Трябва да са ти го показали. Няма друг път.
Дънкан разтвори шепа. В дланта му лежеше медальонът на Амбър.
— Ти ми показа пътя — простичко каза той.
— Това е невъзможно. Връзката помежду ни не е толкова силна и пълна!
— Напротив. Аз съм тук. Ако ти не искаш да дойдеш с мен, аз ще остана с теб сред тази кехлибарена тишина.
Амбър затвори очи, опитвайки се да се пребори с тъгата и надеждата, които я измъчваха еднакво болезнено.
— Съжалявам, тъмен воине. Исках да бъдеш свободен.
— Без теб бих могъл да намеря свобода само в смъртта.
Амбър усети движението му и понечи да отстъпи отново. Ала зад гърба й бе камъкът. Тя събра последните останали в нея сили, за да не извика от болката, която щеше да последва.
Ала това, което усети, бе нежния допир на хладен кехлибар до пръстите си. В мига, в който почувства тежестта му, Амбър отвори очи. Дънкан й бе дал не само нейния медальон.
А и своя.
— Вземи си ги веднага! — извика тя. — Ще умреш!
— Дъх на дъха ми — прошепна Дънкан. — Сърце на сърцето ми. Душа на моята душа. Докосни ме.
Амбър полека вдигна ръка. Когато пръстите й докоснаха дланта му, от гърдите й се изтръгна силен вик.
Наслада, не болка.
Наслада, каквато не бе изпитвала през целия си живот.
Като плачеше и се смееше едновременно, тя прегърна своя тъмен воин и го притисна към себе си, поглъщайки истината, струяща от него.
Въздухът около тях затрептя, промени се, изпълни се със звуци, сякаш мехурчето се бе пукнало и животът нахлуваше в него стремглаво с крясъка на дивите гъски и с вятъра, разлюлял високите треви. Шепот и въздишки огласиха блатото, повтаряйки до безкрай едни и същи думи, които изплитаха магия, незнаеща граници във времето и пространството…
Читать дальше