Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Все още не го беше погледнала в очите. За да го види.

— Никога няма да те пусна да си идеш — пресипнало промълви той.

— Не се безпокой. Ти си Друидският вълк. Хората ще те приемат. Блакторн ще бъде твой до края на дните ти. Вече нищо и никой не може да ти го отнеме.

— Без теб земята и хората са безполезни, както угощението е безполезно за мъртвеца. Погледни ме. Погледни в мен.

— Не — прошепна съкрушено Мег. — Няма да го понеса. Няма да понеса да видя колко много обичам и колко малко съм обичана.

За миг Доминик застина напълно неподвижно. Сетне се наведе и целуна нежно клепките й, изпи с устни сълзите й. Тялото й потрепери, сякаш не я бе дарил с най-гальовната ласка, а я беше шибнал с камшик.

— Погледни ме и узнай това, което знам аз — прошепна той между целувките. — Погледни ме. Виж ме.

Мег бавно отвори очи и го погледна, видя го, узна онова, което той вече знаеше. От устните й се отрони удивено възклицание. Ръката й погали устните му.

— Друидска вещице — каза Доминик, като целуна връхчетата на пръстите й, — ти излекува моето тяло, моето сърце и моята душа… а после ги открадна от мен с целувките си. С или без наследници, аз никога няма да имам друга жена освен теб.

Той я притисна в обятията си, зарови лице в нейната топлина и прошепна истината, която и двамата най-после бяха разбрали.

— Обичам те, сладка вещице. Винаги ще те обичам.

Зимата виеше като вълк и дращеше крепостта Блакторн с ледените си нокти. Уверени, че напролет ги очаква богат урожай, хората от крепостта спокойно вършеха ежедневната си работа. Вършеха я и чакаха вести от своята господарка, в чиято утроба зрееше плодът на Друидския вълк.

— Иска ми се старата Гуин да беше останала — измърмори Доминик.

— Тя е плащала за своята изневяра цели хиляда години — каза Мег. — Не можех да искам от нея нищо повече.

Доминик прокара ръка през косата си. Все още не беше сигурен, че самият той вярва в тази история. Единственото, което можеше да каже със сигурност, бе, че сребърната сватбена рокля, сребърната верига с кристалите и старата друидка бяха изчезнали така, сякаш никога не бяха съществували.

Лицето на Мег се изопна от напрежение. От сутринта насам Доминик все по-често виждаше това нейно изражение.

— Как се чувстваш? — обезпокоено попита той.

— Чувствам, че ще трябва да използваш цялата сила на двете си ръце, за да ме измъкнеш от тази вана, колкото и да е плитка.

Доминик я вдигна нежно на ръце, остави я внимателно да стъпи на земята и я уви в мека кърпа.

— Ще трябва да си намеря подходяща камериерка — каза Мег.

Доминик поклати глава и плъзна ръце по тялото, което доскоро бе стройно и тънко, но сега беше наедряло от плода, растящ в него.

— Не приляга на господаря на една крепост да бъде слуга на своята съпруга — изтъкна Мег.

— На господаря на крепостта му доставя огромно удоволствие да чувства как собствената му рожба мърда под дланите му — отвърна той.

Изведнъж тялото на Мег се сгърчи от болка.

— Повикай акушерката — изстена тя. — Бебето иска да излезе.

Докато бурята виеше около крепостта, Доминик отнесе Мег до леглото, което тя сама бе приготвила за раждането. Уханни билки и сушени цветя насищаха въздуха с аромати, а скъпи драперии преграждаха пътя на студените течения от вратата и прозорците.

Акушерката влетя в стаята, видя начаса, че времето на Мег наближава и бързо се зае с водния друидски ритуал, на който господарката й бе настояла изрично.

— Готово! — каза тя, като надяна чисто нова бяла риза. — Сега доволна ли сте?

— Да.

Гласът на Мег почти не се чуваше. Пръстите й се бяха впили в ръката на Доминик с такава сила, че ноктите й оставяха по кожата му яркочервени следи. Той приглади косата й назад и я целуна по бузата с цялата любов и нежност, на която бе способен.

Акушерката го погледна крадешком. Подобна нежност се срещаше изключително рядко сред мъжете. Още по-изненадваща бе тя за един мъж, прочул се из целия Север със своята жестокост.

Никаква милост. Никакви пленници.

И хората му бяха изпълнили неговите заповеди.

Скитащи банди от разбойници и рицари продължаваха да плячкосват северните земи, но нито един от тях не се осмеляваше да припари до владенията на мъжа, носещ Друидския вълк.

Зимната виелица продължаваше да вилнее край крепостта. Отнякъде се чуваха ударите на отворени кепенци, блъскани от вятъра. Пронизителният, протяжен вой на вихъра накара акушерката да се озърне неспокойно.