Елизабет Лоуел - Най-силната магия

Сетне заби ножа няколко пъти в пръстта и острието отново бе чисто. Той го прибра в капията и зачака. Знаеше, че битката ще започне съвсем скоро.

Внезапно пазачът при главната порта нададе вик и посочи към пътя.

— Идват! Двама рицари. Единият е облечен в черно. Бог да ме убие, ако това не е норманското копеле!

— Носят ли откупа? — попита Едит.

— Да! Конете направо залитат под тежестта на съкровищата.

Ликуващ рев разтърси горския стан. Мъжете се сборичкаха в надпреварата си да съзрат първи богатствата, които скоро щяха да бъдат техни.

Никой не забеляза как Свен тихичко свали резето на задната врата, как я открехна лекичко и бързо се върна обратно, за да застане до Мег.

— Още малко, милейди — прошепна той.

Мег бе твърде слисана, за да успее да му отговори. След миг през задната врата се промъкна Доминик. В бавно сгъстяващия се мрак съпругът й изглеждаше като част от самата нощ. Когато се обърна и обходи светкавично с поглед целия лагер, изваденият му меч и древната сребърна тока проблеснаха на лунната светлина.

От тъмнината зад гърба му изникнаха Саймън и Дънкан, също извадили своите мечове. Но Мег не виждаше нищо друго, освен Друидския вълк, който сияеше като огън на рамото на Доминик. Побиха я тръпки. Беше разбрала, че проклятието, тегнещо над племето й, най-после е разрушено. Никога повече друидските девойки нямаше да носят върху плещите си хилядолетната тежест на надеждата на цял един народ.

Друидският вълк се бе родил, макар и не от утробата на друидка.

В мига, в който Доминик съзря завързаната към дъба Мег, откъм скупчените при предната порта мъже долетя вик.

— На оръжие! Копелето е в стана!

Рийвърите грабнаха мечовете и щитовете си и се спуснаха безредно и безразсъдно напред. Дънкан, Саймън и Доминик посрещнаха първата атака, докато през отворената задна врата се промъкваха и останалите техни рицари.

Скоро цялата поляна се изпълни със звън на стомана и кръв, която просветваше с черен блясък под изгрялата луна. Сред викове, ругатни и дрънчене на оръжия битката се мяташе по изпотъпканата земя като побеснял, окървавен звяр.

Обезумяла от ужас, Мег гледаше и едва сега разбираше как Доминик си е извоювал името Льо Сабр. Ако някой се бе усъмнил в силата на Меча заради милостта, която бе проявил в църквата и по време на рицарския турнир, то сега нямаше и място за съмнения. Доминик поваляше рийвър след рийвър, подобно на коса сред избуяла лятна ливада. В сърцето му нямаше милост към хората, които бяха отвлекли неговата съпруга.

Изведнъж Мег усети как някой се приближава зад гърба й и се обърна точно навреме, за да види как една бойна брадва се спуска рязко надолу. Острието й разсече веригата, опасваща ствола на дъба. Ударът бе толкова силен, че брадвата се заби в дървото почти до дръжката. Една ръка в метална ръкавица сграбчи Мег за китката и я изправи на крака.

— Бързо, милейди. Тук е опасно за…

Гласът на рицаря премина в задавен вик, защото точно в този миг една стрела се заби под шлема му. Без да отрони и звук повече, мъжът се свлече на земята.

Мег коленичи, видя, че вече няма с какво да му помогне и бързо се изправи, въпреки тежестта на дългата верига. Със свито от страх сърце тя подири Доминик сред хаоса на кървавата битка. Никой от мъжете, които лежаха на земята, нямаше неговия ръст, и все пак Мег не можеше да се отърси от ужасяващата мисъл, че едва намерен, Друидският вълк може отново да бъде загубен.

Не! Чакахме го твърде дълго!

Тя продължи да се взира отчаяно в мрака, търсейки своя съпруг. Опитните рицари на Доминик се справяха с лекота със зле обучените си противници. Само неколцина рийвъри все още бяха в състояние да се бият, но макар да бяха малко и целите в рани, кураж съвсем не им липсваше. Те размахваха мечове като обезумели, опитвайки се да си проправят път до норманското копеле, което за пореден път бе осуетило плановете и надеждите им.

Руфъс не се виждаше никъде. Доминик също. Изведнъж блясъкът на друидските кристали в очите на вълчата глава привлече погледа на Мег към далечния край на стана. Доминик тичаше към нея. Макар че мечът все още беше в ръката му, той не обръщаше никакво внимание на последните схватки по поляната.

Опасност.

Водена от някаква свръхестествена увереност, Мег погледна надясно. Точно в този миг на две крачки от нея, иззад дънера, за който бе седяла завързана до преди малко, изскочи Руфъс и пред ужасения й поглед вдигна своя арбалет, за да простреля Друидския вълк.