Елизабет Лоуел: Най-силната магия

Ръмженето ставаше все по-силно — дебнещ, хищен звяр.

— Ще изпепеля техните домове, ще изколя стадата им и ще отровя кладенците им. Ще разруша техните дувари, ще изтребя дивеча им и ще посипя полята им със сол, за да не раждат нищо. И тогава ще оставя тази прокълната земя на духовете на онези, които са паднали от ръката ми, без да бъдат опростени!

Мощен одобрителен рев разтърси двора на крепостта.

По стълбите бавно се изкачи старата Гуин, изправи се пред господаря на Блакторн и едва сега видя онова, което васалите вече бяха видели.

От скритите под бойния шлем очи се ронеха сълзи, по-многобройни и от купчината сребърни монети в дървената купа.

— От хиляда години очаквам този ден — каза тя.

Сетне вдигна ръце и със сръчни, уверени пръсти прикачи на черното бойно наметало на Доминик тежка сребърна тока. Когато отстъпи крачка назад, слънчевата светлина озари древния накит и сребърната вълча глава сякаш пламна. Бистрите й кристални очи заблестяха като живи.

С мощен възглас множеството в двора приветства Друидския вълк.

На зазоряване дружина рицари напусна крепостта Блакторн и се отправи в галоп на север. Всяка крачка на бойните им коне бе съпроводена от звън на стоманени оръжия и блясък на остриета. Зад тях подвижният мост бе вдигнат, а тежките порти бяха залостени.

Друидският вълк отиваше на война.

— Не! — сопна се Доминик на Дънкан. — Теб ще те разпознаят и ще те убият на място. Не искам повече да чувам и дума за това. Ако не ми трябваше жив, досега вече на два пъти щях собственоръчно да съм те убил.

Дънкан и неговите рицари бяха срещнали Доминик на пътя, водещ на север, в ранния следобед. И оттогава Шотландския чук и Друидският вълк непрекъснато се караха. Дънкан вдигна отчаяно глава към дъбовите клони над главата си, сякаш очакваше помощ от нежните зелени пламъчета, които горяха по върховете на всяка клонка.

— Ако нямаме човек от вътрешната страна на оградата, когато нападнем — процеди през зъби той, — Меги най-вероятно ще бъде убита, преди моят рицар „отцепник“ да успее да го предотврати.

— Да не мислиш, че не знам? — тросна се Доминик. — Затова искам да отидем там, когато се смрачи. По тъмно ще успея да се промъкна покрай…

— За бога! — избухнаха в един глас Дънкан и Саймън.

— Не можеш! — продължи рязко Саймън. — Ръстът ти ще те издаде веднага!

— Да не говорим за този огромен, блестящ сребърен накит на наметалото ти — добави Дънкан, като изгледа неприязнено вълчата глава, сякаш очакваше всеки миг тя да се превърне в жив вълк.

— Господарю — обади се тихо Свен, — аз ще отида. Това е по моята част.

— Досега те вече ще са установили липсата ти — махна нетърпеливо с ръка Доминик. — Какво ще им кажеш, когато те попитат къде си бил?

— Ще им кажа, че съм се занимавал със стадата си.

Доминик изсумтя.

— Аз никога не бих ти повярвал.

— Вие не сте Руфъс.

Вместо отговор Доминик само изруга яростно.

— Вашата лейди е завързана с верига за едно дърво — продължи Свен. — Няма да може да се скрие, когато атакувате стана. Там трябва да има човек, който да я пази.

— Не мога да искам от теб да се излагаш на такава опасност.

Свен се усмихна развеселено.

— Ах, милорд, нима ме познавате толкова малко? Опасността е моят живот. Тя ми е и любима, и дете. Нали затова толкова ми харесва да бъда ваш рицар.

Още една свирепа ругатня, една дълга въздишка — и Доминик се предаде.

— Преди да тръгнеш, мини през свещеника — нареди той на Свен. — Този път опасността ще е твърде голяма дори за смелчага като теб.

— Има много по-лоши начини да умреш от този да паднеш в бой, защитавайки своята господарка.

— Да — намеси се решително Саймън. — Остави ме да отида със Свен. Аз мога да…

— Не — възпротиви се веднага Свен. — Ти си грамаден като Доминик и Дънкан. Рийвърите ще те забележат начаса. А дори те да не успеят, Едит ще те познае.

— И за теб не може да се каже, че си дребен — каза Саймън.

— С мен обаче са свикнали — отвърна Свен и се обърна отново към господаря си. — Кога ще нападнете?

— По здрач — каза Доминик. — Ще имаш ли достатъчно време?

Свен погледна ъгъла на слънчевите лъчи.

— Не съм съвсем сигурен. Пратете няколко души да атакуват пеша откъм тила. С малко късмет задната врата в оградата ще бъде отворена.

Преди който и да било от мъжете да успее да каже нещо повече, Свен изчезна от очите им.

— Къде го намери? — обърна се Дънкан към Доминик.

— В един сарацински пъкъл.