Сигрид Унсет - Венецът

През една пролетна вечер Рагнфрид сподели, че иска да изпрати вест на старата Гюнхил — вдовицата, която шиеше кожени наметки. Времето беше чудесно и Кристин помоли за разрешение тя да занесе посланието. В крайна сметка й позволиха, защото мъжете у дома до един бяха заети.

Тръгна след залез-слънце. Към жълтеникавозеленото небе се издигаше тънък бял заскрежен дъх. При всеки удар на копитата девойката долавяше слабия звук от трошащ се лед и виждаше как парченцата се пръсват наоколо. От сумрачния гъсталак край пътя се разнасяха нежни, изпълнени с пролетно настроение птичи песни.

Кристин бързо пое надолу, без да размишлява за нищо особено. Просто се наслаждаваше на възможността да се поразходи сама. Яздеше с очи, приковани в новата луна. Месечината всеки миг щеше да се спусне към планинския гребен отвъд долината. Неочаквано конят отскочи настрани и се вдигна на задните си крака, а Кристин едва не се свлече от седлото.

Девойката забеляза тъмно тяло, свито на кълбо отстрани на пътя. Така и не успя да се отърси от ужаса при среща с хора, докато пътува сама. Предположи, че е възможно на легналия да му е прилошало. Овладя коня и се върна обратно. Подвикна:

— Има ли някой там?

Вързопът се пораздвижи и се обади глас:

— Да не би да си ти, Кристин Лаврансдатер?

— Братко Едвин? — тихо попита тя.

Кристин се усъмни дали сетивата й не я лъжат, или й се присънва. Приближи се до човека. Действително беше старецът; не можеше да се изправи без нейната помощ.

— Скъпи ми отче, накъде си се запътил по това време на годината? — удиви се Кристин.

— Слава на Бога, че те е изпратил по този път — простена монахът.

Кристин забеляза колко силно трепери брат Едвин.

— Бях тръгнал на север към вас, но силите ми се изчерпиха. Вече почти бях решил, че такава е волята Божия: да издъхна по пътищата, където съм скитал през целия си живот, но ми се щеше да се изповядам и да получа последното причастие. А и много исках да те видя отново, дъще.

Кристин му помогна да се качи на нейния кон. Поведе го за юздата и подпираше стареца, та да не падне. Брат Едвин ту се тюхкаше, задето Кристин ще си намокри краката, ту й се оплакваше от болките си.

Разказа й, че от Коледа бил в Еябю. Неколцина заможни селяни обещали през неплодородната година да освежат църквата с нова украса, но работите вървели мудно. Цяла зима боледувал. Имал нетърпими болки в стомаха, повръщал кръв и храната не му понасяла. Смятал, че не му остава да живее още много и се позастоял в обителта си, защото искал да умре при братята си. Споходило го обаче желанието за последен път да дойде в долината и тръгнал на север заедно с йеромонаха от Хамарновия стопанин на дома за поклонници в Руалста. Пътищата им се разделили до Фрун.

— Чух, че си се сгодила — рече брат Едвин. — За онзи мъж… И тогава ми домъчня за теб. Сърцето ми се сви при мисълта, че последната ни среща в манастира наистина ще остане последна. Тежко ми е, задето ти пое по пътя на раздора, дъще…

Кристин му целуна ръка и отвърна:

— Отче, кажи ми с какво съм заслужила силната ти обич.

— Често съм си мислил, Кристин, че ако Бог ни бе позволил да се срещаме по-често, ти щеше да станеш мое духовно чедо.

— И щеше да ми помогнеш да поема по иноческия път? — попита Кристин. След малко продължи: — Отец Айрик ми заръча да постъпя в монашеска обител и да се опитам да поправя греховете си, ако не получа съгласието на баща си и не се омъжа за Ерлен.

— Често се молех да закопнееш за монашеския живот — призна брат Едвин. — Но не и след като ми изповяда греха си. Исках да срещнеш Господ с венеца на непорочността си, Кристин.

Пристигнаха в „Йорун“. Домашните пренесоха монаха на ръце. Положиха го на леглото в стаята с огнището и се погрижиха да му е удобно. Той беше вече тежко болен. Отец Айрик дойде с церове за тялото и душата, но обясни, че монахът има рак и не му остава много. Брат Едвин настоя да тръгне на юг и да се опита да се прибере в манастира. Според отец Айрик това било немислимо.

Всички в „Йорун“ приеха идването на монаха като голяма благодат. Цял ден хората влизаха и излизаха от стаята му. Никога не липсваха желаещи да бдят над него през нощта. Струпаха се мнозина, които имаха време да послушат отец Айрик, докато чете религиозни книги до главата на умиращия. Хората разговаряха и с брат Едвин по духовни въпроси. Макар и повечето му думи да оставаха неясни и смътни за простолюдието, защото той винаги се изразяваше така, слушателите усещаха душата си изпълнена с упование и отрада, понеже всекиму бе ясно като бял ден, че сърцето на монаха прелива от любов към Бога.