Сигрид Унсет - Венецът

— Мило дете мое — Лавранс повдигна окървавените й длани, огледа ги, забеляза венеца на главата й и го докосна с пръст. — Какво е това? Как се озова тук, скъпа моя Кристин?

— Тръгнах с Гюлсвайнен — захлипа тя в прегръдките му. — Изплаших се, когато ви видях заспали, но Гюлсвайнен се появи. А после един човек ми махна долу до рекичката…

— Какъв човек? Мъж ли?

— Не, жена. Помаха ми с жълт венец. Май беше феята джудже, татко…

— Исусе Христе — бавно изрече Лавранс и прекръсти детето и себе си.

Помогна й да се изкатери на тревата. Вдигна я и я понесе на ръце. Тя се сгуши във врата му, ридаейки безутешно въпреки опитите му да я успокои.

След малко срещу тях се зададоха останалите мъже и Исрид. Тя плесна с ръце, когато чу какво се е случило.

— Да, била е самодивата. Искала е да примами красивото дете в планината, така да знаете…

— Замълчи — скастри я Лавранс. — Не бива да говорим така, докато сме в гората. Кой знае какво се крие под камъните и чува всяка наша дума.

Той свали златния си ланец и увеси кръста с мощите на врата на Кристин. После го мушна под дрехата й, за да го пази до гърдите си.

— Приканвам всички да внимавате какво излиза от устите ви, защото Рагнфрид не бива да научи на каква опасност е била изложена дъщеря ни.

Хванаха конете, побягнали в гората, и бързо слязоха до пасището, където чакаха другите коне. Всички яхнаха жребците и поеха към къщата на имението „Йорун“. Дотам нямаше много път.

Пристигнаха. Слънцето тъкмо клонеше към залез, добитъкът беше прибран в обора. Турдис и пастирите дояха животните. В мандрата ги чакаше сварена каша, защото млекарите ги бяха видели до колибата и се бяха подготвили.

Едва сега Кристина престана да плаче. Седнала в скута на баща си, ядеше каша и сметана с неговата лъжица.

На следващия ден Лавранс се канеше да иде до езерото далеч нататък из планината. Неколцина от пастирите му гледаха добитък там. Първоначално смяташе и Кристин да го придружи, но сега нещата се промениха. Лавранс реши да я остави в мандрата.

— Турдис и Исрид, внимавайте много. Заради Кристин и непокръстеното пеленаче в люлката не оставяйте вратата отключена и капака на тавана незатулен.

Силно изплашена, Турдис не смееше да остане повече в планината с малкия. Все още не си беше взела очистителната молитва след раждането и бързаше да слезе до селото възможно най-скоро. Лавранс прояви разбиране към желанието й. Предложи й да тръгне с тях на следващата вечер. Обеща да помоли възрастна вдовица да дойде да замества Турдис.

Турдис постла сладка, свежа трева под кожите на пейката. Разнасяше се силно и приятно ухание и Кристин се унесе още докато баща й четеше „Отче наш“ и „Богородице Дево“.

— Ще мине известно време, преди отново да те заведа в планината — Лавранс я потупа по бузата.

Кристин се разбуди веднага:

— Татко, може ли да дойда с теб на юг през есента? Нали ми обеща…

— Ще видим — отвърна Лавранс и Кристин потъна на часа в сладък сън върху овчите кожи.

Всяко лято Лавранс Бьоргюлфсьон пътуваше на юг с коня си, за да нагледа имението си във Фоло. Тези отсъствия на бащата вгорчаваха дните на Кристин. Седмиците се нижеха бавно, докато го нямаше, а после идваше буйната радост от завръщането му. Лавранс й носеше красиви подаръци, чуждестранни платове за чеиза й, смокини, стафиди и медени питки от Осло. Разказваше й нечувани неща.

Тази година Кристин усети, че пътуването на баща й няма да бъде както винаги. Постоянно го отлагаха, а старците от имението „Лопт“ пристигнаха неочаквано с конете си и седнаха на масата с родителите й, за да обсъдят някои наследствени закони и правата за закупуване на земя по точно определена цена, както и трудностите при управлението на имението оттук и колко значима за епископа и кралския двор е продукцията от селското стопанство, добивана от околността. На родителите на Кристин почти не им оставаше време да поиграят с нея. Изпращаха я при слугините до огнището на двора. Вуйчо й, Трун Иваршон от „Сюнбю“, ги навестяваше много по-често отпреди, но той никога не проявяваше интерес към заниманията на Кристин.

Постепенно тя започна да се досеща за какво става дума. Откакто се преместиха в Сил, баща й се стараеше да натрупа повече земя в селото, а рицар Андрес Гюдмюнсьон му предложи да направят размяна: Лавранс да му отстъпи имението „Скуг“, което се намираше на по-удобно място за него, защото Андрес, като част от кралската свита, рядко идваше в долината, в замяна на „Формо“ — наследство от майка му. Лавранс не изпитваше никакво желание да се разделя със „Скуг“: родът му бе получил това имение като подарък от краля. От друга страна, тази размяна предлагаше много предимства. Ала за беда братът на Лавранс, Осмюн Бьоргюлфсьон, искаше да присъедини „Скуг“ към своите земевладения и изглеждаше съмнително да се откаже от наследствените си права.