Сигрид Унсет - Венецът

Минаха под последния заоблен и гол връх и видяха огромна купчина отсечени дървета, изложена под напора на вятъра, а колибата на пазача се гушеше на завет под малка скала.

Качиха се на билото, вятърът задуха срещу тях и задърпа дрехите им. На Кристин й се стори, че там живее живо същество, което ги посрещна и ги поздрави. Двамата с Арне вървяха по покритата с мъх земя. Седнаха на една възглавница. Кристин се вторачи изумена. Никога не си беше представяла, че светът е толкова широк и голям.

Под краката си виждаше покрити с дървета плата; долината представляваше само падина между огромните скални късове, а страничните долини изглеждаха още по-малки. Въпреки че не бяха малобройни, долините отстъпваха по площ на планинските местности. Навсякъде над горския килим се издигаха сиви върхове, обагрени в златисто от лишеи, а далеч на хоризонта се синееха планини с бели снежни петна и се сливаха пред окото със сиво-сините и блестящо бели летни облаци. Но на североизток, малко отвъд гората с пасбищата, се виждаха купчина големи каменносини хълмове, покрити на места с току-що паднал сняг. Кристин се досети, че това са Глиганските върхове, за които беше чувала. Наричаха ги така, защото приличаха на стадо едри глигани, поели по пътя с обърнати към селото задници. Арне обясни, че докато стигнат до тях, ще се наложи да яздят още половин ден.

Кристин очакваше, когато се качи на върха на родните планини, да види село като нейното: със застроени имения и по-малки стопанства. Сепна се, щом разбра колко голямо разстояние има между населените места. Огледа малките жълти и зелени петънца в дъното на долината и миниатюрните полянки из гората със сиви къщурки, не по-големи от точки. Започна да ги брои, но след третата дузина се обърка. Макар и доста на брой, селищата сякаш не представляваха нищо сред цялата откриваща се пред очите й пустош.

Кристин знаеше, че из гората върлуват мечки и вълци, а под камъните се крият тролове, горски духове и елфи. Изплаши се, защото никой не успя да й каже точния им брой, но сигурно бяха многократно повече от християните. Извика баща си, ала той не я чу заради силния вятър. Заедно със слугите си Лавранс търкаляше големи камъни по скалата, за да подпрат с тях трупите на отсечените дървета.

Исрид се приближи до децата и показа на Кристин къде се намира западното подножие на Воге. Арне на свой ред й посочи Гроберге — Сивата планина — където хората от селата ловели елените в ями, а кралските соколари живеели в каменни колиби. Самият Арне обмислял да се отдаде на това занимание, но искал и да обучава птиците за лов. Вдигна ръце, за да пусне птицата.

Исрид поклати глава.

— Хич не е хубав този живот, Арне Юрдшон. Тежко и горко на майка ти, ако станеш соколар, момче. Попадне ли човек сред ловците, няма спасение: става побратим с хора от лоши по-лоши.

Приближилият се Лавранс дочу последните й думи.

— Така е — потвърди той. — Доста такива стопанства не си плащат нито данъка, нито десятъка.

— Май доста си видял, Лавранс — подкачи го Исрид. — Нали пътуваш надалеч…

— Еее — проточено отвърна Лавранс, — може и така да се каже, но не ми се говори за това. Според мен трябва да позволим на хората да намерят в селото същото спокойствие, което имат из планината. Виждал съм жълти ниви и тучни ливади по места, където малцина биха предположили, че има долини. Очите ми са се радвали на крави и овце, но не зная дали принадлежаха на хора, или на други…

— Да — кимна Исрид, — приписват на мечките и вълците изчезналия добитък из пасищата, но в планината бродят и по-зли разбойници.

— По-зли казваш — замислено повтори Лавранс и погали дъщеря си по главата. — Веднъж в планината южно от Глиганските скали видях три момчета на възрастта на Кристин. Златокоси, с кожени жилетки. Озъбиха ми се като вълчета, а после избягаха и се скриха в гората. Какво да се чудим на бедния им баща, решил да им осигури една-две крави…

— О, и вълците, и мечките си имат малки — сопна се Исрид. — Ама тях не ги щадиш, Лавранс, нито тях, нито децата им, макар че не са се учили на закон и християнски морал като тези злосторници, към които си толкова благосклонен…

— Значи смяташ, че съм благосклонен към тях, а всъщност аз просто не съм жесток — усмихна се Лавранс. — Хайде, нека да видим какво ни е приготвила Рагнфрид за из път.

Хвана Кристин за ръка и я поведе със себе си. Надвеси се над нея и бавно изрече:

— Мислех си за трите ти братчета, мила Кристин.