Сигрид Унсет - Венецът

Мъчно си намираха млади работници за имението заради тежкия характер на стопанката и обичая всички пости да се спазват строго. Иначе хората там живееха сносно, рядко се чуваха обидни или зли думи; Лавранс и Рагнфрид не се смущаваха да се трудят наравно с останалите. Стопанинът притежаваше весел нрав и често вземаше участие в танците и песните на младите по време на нощните бдения до църквата. Но в „Йорун“ гостуваха почти само възрастни хора; те се чувстваха там у дома си и оставаха дълго.

Дъщеря им Кристин навърши седем години и веднъж баща й реши да я вземе със себе си до планинското пасище, където имаха и къща.

В това красиво утро към края на лятото Кристин се намираше в двуетажната къща, където спеше с родителите си през топлите дни; гледаше как навън грее слънце и чуваше как баща й разговаря с мъжете на двора. Кристин изпитваше такава радост, че не можеше да стои мирна, докато майка й я обличаше. Скачаше и риташе след всяка нахлузена на тялото й дреха. Никога не беше ходила в планината, освен до град Воге, когато й позволиха да погостува на роднините на майка си в „Сюнбю“. Обикаляла беше само из близките гори заедно с майка си и слугите, когато ходеха да берат плодове за рядката бира, приготвяна от Рагнфрид. Тя вареше и кисела каша от червени боровинки и по време на дългите пости мажеше хляба с нея вместо с масло.

Майката сви косите на Кристин на кок и го пъхна под старата й синя шапка. Целуна дъщеря си по бузата, а Кристин изтича при баща си. Лавранс вече беше яхнал коня. Вдигна я и я сложи зад гърба си, където бе сгънал палтото си като възглавница, та да й е по-удобно. Кристин се настани на седлото и се хвана за колана на баща си. Извикаха на майка й за сбогом, но тя изтича от коридора с кожухчето на Кристин, подаде го на Лавранс и го помоли да се грижи добре за рожбата им.

Слънцето грееше, но през нощта бе валял силен дъжд и потоците бурно бълбукаха и пееха по склоновете, а под скалите на планината се носеха валма мъгла. В синкавия въздух над гребена се издигаха бели облаци — предвестници на хубавото време. Лавранс и спътниците му разсъждаваха на глас как след няколко часа ще настъпи поредният горещ ден. По това време из планината се скитаха всякакви чудати хора, затова Лавранс взе със себе си четирима слуги, до един въоръжени, нищо че голямата дружина не смяташе да броди дълго из планината и едва ли щеше да ги застигне неприятна среща. Кристин харесваше и четиримата слуги на баща си. Тримата бяха зрели мъже, а четвъртият, Арне Юрдшон от „Финсбрекен“, беше голямо момче и най-добрият приятел на Кристин. Той яздеше най-близо до Кристин и баща й, защото му беше възложено да й обяснява какво виждат по пътя.

Минаха между къщите в имението „Румюн“ и си размениха поздрави със свещеника Айрик. Излязъл пред дома си, той се препираше с дъщеря си — тя се грижеше за домакинството му — заради гранче прясно боядисана прежда, която забравила да прибере от простора. Сега дъждът я съсипал.

Църквата се намираше на склона пред дома на свещеника. Макар и неголяма, изглеждаше красива, добре поддържана и прясно намазана с катран. Когато минаха покрай кръста пред вратата на гробището, Лавранс и слугите му свалиха шапки и сведоха глави. Бащата се обърна върху седлото и двамата с Кристин помахаха на майка й: виждаха я как стои на поляната и им маха с крайчеца на ленената си кърпа.

Всеки ден Кристин си играеше около църквата и гробището, но днес, поела на дълъг път, гледката на дома и селото й се стори съвсем нова и странна. Къщите в „Йорун“ с вътрешните и външните си дворове, струпани на купчина в равнината, й се видяха по-сиви и по-малки. Реката лъкатушеше нататък, а долината се разширяваше, осеяна със зелени поляни, блата, стопанства с ниви и ливади по склоновете под сивите, стръмни скали на планината.

Кристин знаеше, че в далечината, където планините се свързват и образуват стена, се намира имението „Лопт“. Там живееха Сипор и Юн — двама белобради старци, неизменно готови да я закачат и да се шегуват с нея, когато й гостуваха в „Йорун“. Кристин харесваше Юн, защото той изработваше от дърво красиви животни за нея. Веднъж дори й подари златен пръстен. А при последното си посещение, в неделята след Великден, й донесе изкусно изработен и оцветен рицар и Кристин реши, че никога не е получавала по-прекрасен подарък. Всяка нощ заспиваше с него, но на сутринта, когато се събудеше, рицарят стоеше на стъпалото пред леглото, където Кристин спеше с родителите си. Баща й обясни, че още по първи петли рицарят скачал от постелята, но Кристин се досети кой го маха: майка й. Нали се опасяваше някой да не се нарани, ако рицарят попадне под телата им, докато спят.