Сигрид Унсет: Венецът

Неочаквано се разнесе тупурдия и земята се разтресе. Кристин направо примря от страх, полазиха я студени тръпки. Между дърветата мярна червено тяло: Гюлсвайнен си проправяше път между ниските брези и я гледаше с бистрите си светли очи. Дива радост обзе Кристин и тя се затича към жребеца. При Гюлсвайнен бяха кафявият кон на Арне и товарният кон. Кристин се почувства в безопасност, приближи се и ги потупа по хълбоците. Гюлсвайнен наведе глава, за да го погали по муцуната. Кристин разроши жълтеникавата му грива и той подуши ръцете й с влажните си ноздри.

Конете тръгнаха да пасат по склона, а Кристин ги последва, защото се чувстваше защитена близо до Гюлсвайнен — беше се случвало да прогони мечка. Наоколо в изобилие растяха черни боровинки, а детето беше жадно и усещаше горчив вкус в устата си. Не й се пиеше бира, а сладките, сочни плодове имаха приятния вкус на вино. Нататък, край един сипей, съзря и малини. Хвана коня за гривата и го подръпна леко да я придружи. Жребецът послушно последва момиченцето. Кристин се спускаше по склона, а конете вървяха след нея.

Тя чу ромона и бълбукането на поток. Тръгна по посока на звука и го намери. Качи се на голям камък и изми потното си, изпохапано от комари лице и ръцете си. Под скалата водата образуваше неподвижно, черно езерце, защото отсреща, зад няколко малки брези и чаенолистни върби, се издигаше каменна стена. Водата представляваше превъзходно огледало. Кристин се надвеси и се огледа, защото искаше да се увери със собствените си очи в думите на Исрид, че прилича на баща си.

Усмихна се, кимна и се наведе напред, докато косите й докоснаха русите коси около кръглото детско лице с широко отворени очи от отражението във водата.

Наоколо растяха безброй красиви растения с кичести светлочервени цветове — валериана. Тук, до планинския поток, те бяха много по-червени и красиви, отколкото край реката до дома й. Кристин си набра от цветята и ги върза със стръкове трева. Направи си най-прекрасния и плътен светлочервен венец. Сложи го на главата си и изтича до езерцето, за да се види как изглежда с украшението. Приличаше на голяма мома, тръгнала на забава.

Надвеси се над водата и видя как тъмното й отражение изплува от дъното и се избистря, докато се приближава към лицето й. В огледалото на потока Кристин зърна и човек, застанал зад брезите на отсрещната страна. Навеждаше се към нея. Тя рязко вдигна глава и впери поглед нататък. Първо предположи, че дърветата са се скупчили до скалата и само й се привижда човешка фигура. Но изведнъж различи лице между листата: жена с бяло лице, разрошена, жълта като лен коса, големи, светлосиви очи и широко отворени, бледочервени ноздри като на Гюлсвайнен. Беше облечена в нещо лъскаво, тревисто зелено, а клоните закриваха тялото до широките й гърди, окичени с брошки и лъскави ланци.

Кристин се вторачи във видението. Жената вдигна ръка и й показа венец от жълти цветя. Помаха към нея.

Зад гърба си Кристин чу как Гюлсвайнен изцвили неистово уплашен. Обърна глава. Жребецът се изправи на задните си крака, а цвиленето му отекна надалеч. Конят мяташе грива, после хукна и цялата земя потрепери от тропота. Другите два коня го последваха. Изкачиха се по сипея, а изпод копитата им се разхвърчаха камъчета. Разнесе се пращене на счупени клони. Шумоляха изтръгнати корени.

Кристин завика, колкото й глас държи:

— Татко — дереше се тя, — татко!

Изправи се, хукна след конете, без да посмее да се обърне назад или да погледне през рамо. Покатери се по сипея, спъна се в полите си и се свлече надолу; пак се покатери и се хвана за скалата с окървавените си вече ръце, пълзеше по изранените си, олющени колене, като викаше ту Гюлсвайнен, ту баща си. По цялото й тяло изби пот и рукна като из ведро. Замъгли очите й, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Задави я панически плач.

— Татко, о, татко!

Изведнъж дочу гласа му недалеч от себе си. Видя го да тича надолу по светлия, окъпан от бяла слънчева светлина сипей. Покрай него мълчаливо стояха ниски брези и трепетлики и го наблюдаваха с малките си сребристи точици по листата. Планинският склон, огрян от слънцето, бе утихнал, а бащата й тичаше и викаше името й. Кристин се свлече на земята, успокоена, че спасението идва.

— Пресвета Дево! — възкликна Лавранс и коленичи до дъщеря си.

Привлече я в обятията си. Беше пребледнял, със стиснати устни. Кристин се изплаши още повече, сякаш едва когато го видя, осъзна каква опасност я грозеше преди малко.