Сигрид Унсет - Венецът

Гостенката поддържа ръката й в своята. Заговори на Кристин дружелюбно и шеговито, но момичето не успя да промълви дума. Тогава подзе със смях:

— Май се боиш от мен, а?

— Не, не — почти извика Кристин.

Отговорът разсмя Осхил и тя се обърна към майката:

— Дъщеря ти има умни очи и добри, силни ръце, не е склонна към леност, доколкото разбирам. В мое отсъствие ще ти е нужна помощница за Юлвхил. Затова искам Кристин да дойде с мен на двора и да гледа какво правя. Вече е достатъчно голяма, нали навърши единайсет?

Осхил излезе и Кристин я понечи да я последва, обаче Лавранс я повика от леглото. Лежеше по гръб, а под свитите му колене бяха напъхали възглавници. Осхил му нареди да лежи така, та раната в гърдите му да зарасне по-бързо.

— Съвсем скоро ще оздравеете, нали, татко? — попита Кристин.

Лавранс я изгледа изненадано: за пръв път се обръщаше към него на „ви“. Отговори й сериозно:

— Нищо ми няма. Сестра ти е по-зле.

— Да — въздъхна Кристин.

Тя постоя пред леглото. Баща й не продума повече, а и тя не се сещаше какво да каже. След известно време Лавранс я посъветва да слезе при майка си и Осхил. Кристин веднага го послуша и се втурна към зимната къща.

Знахарката Осхил остана в „Йорун“ почти цялото лято. Заприиждаха разни хора да я молят за помощ. Кристин чуваше язвителните подмятания на отец Айрик. Май и на родителите й това не им се харесваше. Кристин обаче пропъди мислите за характера на Осхил. Постоянно търсеше нейното присъствие: нито й омръзваше да слуша разказите й, нито — да я гледа.

Юлвхил лежеше по гръб в постелята с побеляло лице и безцветни устни. Под очите й се образуваха черни кръгове. От красивата й някога руса коса сега се носеше остра миризма на пот, защото отдавна не я бяха мили. Изчезна блясъкът на къдриците й и косата заприлича на старо, изсушено сено. Юлвхил изглеждаше изморена и измъчена, но проявяваше търпение. Усмихваше се слабо и болнаво, когато Кристин се качваше на леглото, за да си поговорят и да й покаже красивите подаръци от родители, от приятели и роднини от цялата страна. Изпращаха на Юлвхил кукли, птици, добитък, настолни игри, накити, кадифени шапки и пъстроцветни ленти. Юлвхил разглеждаше даровете със сериозни очи и ги изпускаше от отмалелите си ръце с въздишка, а Кристин ги събираше за сестра си.

Дойдеше ли при нея знахарката Осхил, лицето на детето грейваше от радост. Юлвхил жадно пиеше от освежаващите и приспивателните отвари, които й забъркваше Осхил, и не се дразнеше от грижите на знахарката. Обичаше да я слуша как свири на арфата на Лавранс и пее. Осхил знаеше много песни, нови за хората от долината.

Често Осхил пееше на Кристин, след като приспи сестра й. Понякога се впускаше в разкази за младостта си: живяла за юг и пътувала с крал Магнюс, крал Айрик и техните съпруги.

Веднъж, докато слушаше историите на Осхил, от устата на Кристин се изплъзна въпрос, който отдавна я занимаваше:

— Струва ми се странно, че винаги си толкова весела. Преди си живяла доста по-… — не довърши мисълта си и се изчерви.

Осхил й се усмихна:

— Доста по-добре ли? А сега вече нямам тази възможност, това искаш да кажеш, нали? — засмя се тихо тя. — Изживях си щастливите дни, Кристин. Глупаво е да се жалвам, задето сега ми се налага да се задоволявам с мътеница, след като вече съм изпила виното и бирата. Хубавите дни продължават дълго, ако човек внимателно се погрижи за делата си. Това го знаят всички разумни хора и гледат да живеят поне сносно, защото да живееш щастливо излиза скъпо. Днес наричат глупак човек, ако е пропилял наследството от баща си, за да лудува на младини. Всеки е свободен да разполага с живота си. За мен глупак е онзи, който си спомня с разкаяние за охолния си живот, а дваж по-голям глупак е, ако се надява да види отново приятелите си гуляйджии, след като е похарчил парите си… Какво става? — благо попита тя Рагнфрид; майката се раздвижи рязко, приседнала на леглото.

— Не, тя спи — отвърна Рагнфрид и се приближи до огнището, където седяха Осхил и Кристин.

Хвана се с ръка за капака на тавана и се вгледа в лицето на знахарката:

— Думите ти са непонятни за Кристин.

— Така е — съгласи се Осхил. — Но тя си е научила молитвите, преди да ги разбира. Когато човек не се нуждае от молитви или помощ, няма желание нито да учи, нито да разбира.

Рагнфрид свъси черните си вежди. Под тях светлите й хлътнали очи заприличаха на езера в основата на черен горски склон. Като малка Кристин често правеше това сравнение или някой просто го бе подхвърлил. Осхил погледна Рагнфрид с лека усмивка. Майката бе приседнала отстрани до огнището. Взе съчка и я хвърли в жаравата.