Сигрид Унсет - Венецът

— Студени са. Най-добре да сложим няколко съда с топла вода до нея. Не я местете, преди да дойде Осхил.

Кристин безшумно легна на пейката и се престори на заспала. Сърцето й блъскаше изплашено в гърдите. Не разбра много от разговора между отец Айрик и майка си, но чутото я ужаси, а и се досещаше, че не бе предназначено за нейните уши.

Майка й се изправи, за да донесе съдовете. Тръгна към вратата, но избухна в ридания:

— Моли се за нас, отче Айрик!

След малко Рагнфрид се върна с Турдис. Свещеникът и жените започнаха да се суетят около Юлвхил. Видяха Кристин и я отпратиха да излезе от стаята.

Слънцето заслепи излязлото на двора дете. Докато стоеше в зимната къща, Кристин си мислеше, че се свечерява, но къщите сивееха на дневната светлина, а тревата лъщеше като коприна на бялото следобедно слънце. Реката проблясваше зад златистата решетка от младите листенца на елшака; изпълваше въздуха с веселото си монотонно ромолене, докато течеше упорито по плоския, каменист терен на имението „Йорун“. Скалите се издигаха в ясносинята мъгла, а потоците се спускаха над разтопения сняг. Приятната силна пролет навън я разплака и тя изля мъката си от заобикалящата я безнадеждност.

На двора не се виждаше жива душа, но Кристин чу шум от сградата за мъжете. На мястото, където баща й преби бика, бяха насипали пръст. Кристин не знаеше къде да се дене. Промъкна се зад стената на новата постройка, издигната на няколко метра височина. Вътре се намираха играчките на Кристин и Юлвхил. Кристин ги прибра в ниша между най-долната греда и основния зид. Напоследък Юлвхил постоянно искаше нейните играчки. Тези прищевки на малката дотягаха на сестра й, но Кристин се зарече да подари на Юлвхил всичките си играчки, стига да оздравее. Тази мисъл я поуспокои.

Сети се за монаха в Хамар. Той беше убеден, за разлика от отец Айрик и родителите й, че чудесата се случват на всички хора. Кристин обикновено се вслушваше в думите на баща си и майка си. На плещите й се стовари ужасяващо бреме, когато започна да се досеща, че хората разсъждават по различен начин за нещата. Разногласия съществуваха не само между злосторниците и богохулниците, от една страна, и добрите люде, от други, а и между такива като брат Едвин, отец Айрик и родителите й.

Към залез-слънце Турдис я намери, заспала в ъгъла, и я отведе в стаята си. От сутринта Кристин не беше сложила залък в устата си. Турдис отиде да бди през нощта с Рагнфрид над болната Юлвхил, а Кристин легна в нейното легло заедно с мъжа на Турдис, Юн, и двамата им сина, Айвин и Орм. Кристин заплака тихо, заслушана в хъркането на мъжа и равномерното дишане на децата. Усещаше мириса на телата им. Снощи си легна при баща си и майка си и при малката си сестра, както всяка нощ. Споменът за семейството й се струваше като отскубнато и разпокъсано гнездо, а самата тя сякаш бе откъсната насила от убежището и от топлината на крилата. Накрая заспа, докато сълзите се стичаха по бузите й, самотна и нещастна сред чуждите хора.

На следващата сутрин узна, че вуйчо й и свитата му си тръгнали от имението, обзети от гняв. Трун нарекъл сестра си луда, умопобъркана жена, а зет си — глупак и мижитурка, задето не знаел как да озапти съпругата си. Кристин пламна от възмущение, но се и засрами. Даваше си сметка колко неприлично е постъпила майка й, като изгони най-близките си роднини. За пръв път й просветна: майка й се отличаваше някак от останалите ясени, нещо в поведението й не беше наред.

Докато размишляваше над тези въпроси, на двора излезе слугиня и й поръча да се качи при баща си.

Кристин забрави при кого отива, когато пристъпи в стаята: срещу отворената врата, с огряно от светлината лице, седеше непозната жена. Веднага се досети, че е магьосницата, макар да си я бе представяла другояче.

Жената изглеждаше малка и крехка като дете, защото седеше на големия плетен стол с облегалка, донесен в стаята специално за нея. Масата, постлана с най-отбраните ленени покривки на майка й, бе отрупана със свинско и птиче месо върху сребърни подноси. Поднесоха й вино в купа и сребърната чаша на Лавранс. След като я нагостиха, Рагнфрид й подаде една от най-красивите си кърпи, та да си избърше ръцете. Самата стопанка застана пред нея с месингов леген с вода.

Осхил пусна кърпата в скута си, усмихна се на детето и рече с ясен, омаен глас:

— Ела при мен, де! Много са ти хубави децата, Рагнфрид!

Лицето на Осхил бе осеяно с бръчки, но свежо, бяло и червено като на дете. Кожата й изглеждаше мека и нежна на допир, устните й — алени и свежи като на млада жена, а големите й жълтеникави очи блестяха. Тънка бяла забрадка обграждаше лицето й, закрепена под брадичката със златна фиба. Над забрадката й се диплеше воал от мека, тъмносиня вълна. Той падаше свободно върху раменете й и се стелеше чак до земята. Осхил имаше снага, права като топола, а роклята подчертаваше достойнствата на фигурата й. Кристин инстинктивно усети, че никога не е виждала по-красива и изискана жена от старата магьосница, с която големците от селото не желаеха да си имат работа.