Сигрид Унсет - Венецът

От време на време на Кристин й домъчняваше за Осхил. Понякога знахарката говореше с нея надълго и нашироко, но друг път момичето напразно очакваше от устата на гостенката да излезе нещо повече от обичайния поздрав на идване и на заминаване. Тогава Осхил разговаряше само с възрастните. Обикновено се случваше, когато знахарката водеше и съпруга си, Бьорн Гюнаршон. През есента Лавранс ходи до имението им, за да занесе възнаграждението на Осхил: великолепна сребърна кана със сребърен поднос. Поканили го да пренощува у тях и когато се върна в „Йорун“, Лавранс не спираше да хвали стопанството им. Според него било красиво, добре поддържано и не толкова малко, колкото го изкарвали хората. А в къщите всичко свидетелствало за благополучие. В дома им се спазвали изискани обичаи по образец на големците на юг. Лавранс не сподели мнението си за Бьорн, но винаги му оказваше радушен прием, когато пристигнеше със съпругата си в „Йорун“. Той обаче проявяваше много по-топло отношение към Осхил. Смяташе, че слуховете за нея са лъжи.

— Преди двайсет години нямаше да й трябват магии, за да оплете мъж в мрежите си — казваше той. — Сега наближава шейсетте, а още е красива и привлекателна.

Кристин долавяше колко много се дразни майка й от тези приказки. Рагнфрид не изказваше на глас какво мисли за Осхил, но веднъж сравни Бьорн с пожълтяла трева, затисната под едри камъни. На Кристин сравнението й се стори доста сполучливо. Макар и почти връстник на Лавранс, Бьорн изглеждаше изненадващо повехнал, дебел, блед, отпуснат и леко оплешивял. Все пак личеше колко хубав мъж е бил някога. Кристин така и не успяваше да издебне удобен момент да размени две-три думи с него, защото той почти не говореше. Влизаше в стаята, сядаше където намери, и не ставаше от там, докато не дойде време за спане. Не знаеше мярка в пиенето, но не му проличаваше. Слагаше в устата си едва няколко залъка и понякога се взираше втренчено и умислено в някого от присъстващите със странните си, безцветни очи.

Откакто ги сполетя нещастието с Юлвхил, хората в „Йорун“ не бяха виждали роднините си от „Сюнбю“. Лавранс ходи няколко пъти до Воге. Отец Айрик обаче продължаваше да ги навестява редовно. Често се засичаха с Осхил и се сприятелиха. С поведението си свещеникът заслужи възхищението на хората. Самият той се славеше като опитен лечител. Големците не търсеха помощта на Осхил, поне не открито, вероятно точно по тази причина: смятаха отеца за достатъчно способен, а и без това не им беше лесно да решат как да се държат с двама души, които в известна степен бяха отлъчени от обществото им. По думите на самия Айрик той и Осхил не се биели за територия, а що се отнасяло до магиите й, тя не била в неговата църковна общност. Възможно било тя да знае повече, отколкото е здравословно за нея, но не бивало човек да забравя, че невежите веднага обявяват за магьосница жена, по-умна от всякаква паплач. Осхил, от своя страна, сипеше хвалебствия по адрес на отеца и чинно посещаваше литургиите, случеше ли се да е в „Йорун“ по време на празник.

Тази година Коледата премина в тягостна атмосфера. Юлвхил все още не можеше да се държи на краката си, а от роднините в „Сюнбю“ нямаше ни вест, ни кост. Кристин чу, че хората из селото говорят за това, а баща й го вземаше доста присърце. Майка й обаче проявяваше пълно равнодушие и Кристин не одобряваше поведението й.

Една вечер към края на почивните дни в „Йорун“ пристигна с шейна отец Сигюр, свещеникът в имението на Трун Йеслинг, за да отправи официална покана към стопаните да уважат пиршество в „Сюнбю“.

Отец Сигюр не се ползваше с добро име в околните села, защото всъщност той управляваше собствеността на Трун или поне поемаше вината за грубия и несправедлив подход на господаря си. Трун тормозеше слугите си напълно незаконно. Свещеникът умееше да пише и смята изключително добре и се славеше като познавач на законите и като изкусен лечител, макар самочувствието му да надхвърляше способностите му. Не им се струваше особено умен, защото от устата му често се изплъзваха глупави думи. Рагнфрид и Лавранс никак не го долюбваха, но хората от „Сюнбю“ го ценяха високо и се чувстваха много огорчени, задето Лавранс не го повика да прегледа дъщеря му.

За лош късмет отец Сигюр дойде по време, когато в имението вече имаше други гости: Осхил и Бьорн, отец Айрик, Юрд и Инга от „Финсбрекен“ — родителите на Арне, стария Юн от имението „Лопт“ и брат Осгаут — монах-проповедник от Хамар.