Кристин реши да тръгне за Нидарус три дни след празника на света Сюнива, в началото на юни. Не биваше да отлага, защото тогава започваше трескава подготовка и суетене около празника на свети Улав, а и нямаше как да избърза, понеже епископът не се намираше в града.
Предната вечер магистър Гюнюлф се прибра в „Хюсабю“ и рано на другата сутрин отиде в църквата заедно с отец Айлив да отслужат сутрешната литургия. Кристин се запъти към църквата. Росата сивееше като кожа върху тревата, а слънцето позлатяваше гористата част на хребета. На склона кукаше кукувица. По всичко личеше, че Кристин ще случи на хубаво време за пътуването.
В църквата бяха само Ерлен, съпругата му и двамата свещеници, застанали в осветения хор. Ерлен хвърляше крадешком погледи към босите крака на Кристин. Сигурно замръзваше върху каменния под. Тя щеше да измине трите мили, следвана единствено от селяните им. Ерлен се помъчи да отвори сърцето си за Бог, което не му се бе случвало отдавна.
Кристин беше облечена в пепелявосива рокля, привързана на талията й с въже. Ерлен знаеше, че отдолу носи риза от груб кеневир. Вълнена кърпа пристягаше здраво косата й.
На излизане от църквата на сутрешното слънце ги посрещна слугиня с детето на ръце. Кристин седна върху няколко дървени трупи. С гръб към съпруга си накърми Нокве, преди да тръгне. Ерлен застана неподвижно недалеч от нея, а бузите му пребледняха от вътрешно напрежение.
Свещениците излязоха малко по-късно от църквата. Бяха оставили богослужебните си дрехи във вестиария. Спряха се при Кристин. Отец Айлив веднага се запъти към имението, но Гюнюлф помогна на майката да завърже здраво детето на гърба си. На врата си Кристин носеше торбичка със златния венец, пари, малко хляб и сол. Тя взе тоягата в ръка, поклони се дълбоко на свещеника и тръгна тихо по пътеката към гората.
Ерлен остана загледан след съпругата си с мъртвешки пребледняло лице. Изведнъж се втурна към малките хълмове на север от църквата, където тревата беше съвсем оскъдна, а храсталаците от хвойна и ниските брези — опасани от козите. Ерлен изтича и успя да зърне за малко съпругата си, преди тя да се изгуби в гората.
Гюнюлф последва брат си. В светлото утро свещеникът изглеждаше още по-снажен и мрачен. И по неговото лице бе изписана смъртна бледност.
Ерлен стоеше с полуотворена уста, а по бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж се свлече на колене, просна се и захлупи очи в едва покаралата тревица. Цялото му тяло се тресеше в ридания, а дългите му кафяви пръсти късаха пирена.
Гюнюлф стоеше неподвижно, загледан в плачещия мъж. После плъзна поглед към гората, където се изгуби младата жена.
Ерлен надигна малко глава:
— Гюнюлф, нима се налагаше да я задължиш да направи това поклонение? Нямаше ли начин да я освободиш от греховете й?
Брат му не отговори и Ерлен продължи:
— Та нали аз се изповядах и платих за грешките си — той седна. — Купих й трийсетдневни литургии и бдения, ежегодна панихида след смъртта й и гроб в свещена земя. Изповядах се на епископ Хелге и отидох на поклонение пред свещената кръв в Шверин. Нима това не смекчи наказанието на Кристин?
— Щом си предоставил на Господ разбитото си сърце и си се помирил с него, сигурно осъзнаваш, че още години наред ще ти се налага да заличаваш следите от греха си на земята. Сам си причинил тези страдания на съпругата си, когато си я подтикнал да живее с теб в грях и да участва в убийство на човек. Няма как да поправиш стореното. Единствено Господ е способен да й даде опрощение. Моли се той да бди над нея по време на пътуването, защото ти не можеш да я последваш и да я браниш. И докато си жив, не забравяй, братко, че жена ти излезе от имението ти в подобно състояние повече заради твоите прегрешения, отколкото заради своите.
След малко Ерлен подхвана:
— Преди да й отнема честта, се заклех в името Господне и в християнската си вяра да не поглеждам друга жена, а тя обеща да не се омъжва за другиго, докато сме живи. По твоите думи, Гюнюлф, така мъжът и жената се свързват за цял живот пред Бога. Онзи, който изневери, живее в прелюбодеяние. Защо тогава смяташ, че съм тласнал Кристин към живот в грях?
— Не е грешно, дето си живял с нея — отвърна след кратко мълчание свещеникът, — стига да не беше накърнил правата на другите. Но ти си я подтикнал към греховно непокорство спрямо всички, които Господ е поставил над клетото дете, а накрая си изцапал и ръцете й с кръв. И преди съм ти казвал: има причина Църквата да създаде правила за женитба и да е нужно двамата съпрузи да минат под венчило. Ние, свещениците, не можем да венчаем мъж и жена против волята на роднините им.
Читать дальше