Сигрид Унсет - Стопанка

Ерлен закри лице с дланите си. Поседя мълчаливо и попита със сух и груб глас:

— Свещеник или не, не си толкова целомъдрен. Тогава би следвало да разбираш… Би ли могъл да причиниш подобно нещо на жена, спала в обятията ти, майка на двете ти деца? Нима си способен на престъплението, което леля извърши спрямо първия си мъж?

Свещеникът се позамисли и подхвърли иронично:

— Не осъждаш твърде строго постъпката на леля Осхил.

— Има разлика дали го прави мъж, или жена. Спомням си последния път, когато двамата с Бьорн дойдоха в „Хюсабю“. Седяхме тук, до огнището, при нас бяха мама и леля, а Бьорн свиреше на арфа и пееше. Аз седях до коляното му. Свако Борд извика леля. Беше си легнал и искаше и тя да го последва в леглото. Обърна се към нея с изключително безсрамни и цинични изрази. Леля стана, Бьорн също. Той излезе от стаята, но преди това се спогледаха. Да, помислих си аз, когато поотраснах и започнах да разбирам, май слуховете ще излязат истина. Бях си изпросил позволение да заведа Бьорн до спалнята му, но не посмях, а и не исках да легна в голямата стая. Изтичах в къщата на ратаите и спах там. За Бога, Гюнюлф, за един мъж нещата стоят по-различно, отколкото за леля Осхил в онази нощ. Не, братко, не можех да убия жена, без да съм я хванал с друг мъж.

Но ти я уби, помисли си Гюнюлф. Не посмя обаче да изрече тези думи на глас. Само попита студено:

— Нима не е вярно, че Елине ти е изневерявала?

— Изневяра! — извърна се рязко Ерлен към брат си, целият пламнал от негодувание. — Как да я упрекна, задето се е сближила с Гисюр, след като във всеки удобен момент й давах да разбере, че всичко между нас е свършило!

Гюнюлф сведе глава.

— Сигурно си прав — изморено отвърна той.

След като си извоюва съгласието на брат си, Ерлен се ожесточи. Отметна глава и погледна дръзко свещеника.

— Много си загрижен за благото на Кристин, Гюнюлф. Цяла пролет трепериш над нея повече, отколкото прилича на брат и духовник. Като че ли ти се свиди да ми я преотстъпиш. Ако не бяха тежкото раждане и другите й неволи, човек би помислил…

Гюнюлф го погледна. Излизайки извън кожата си от режещия поглед на брат си, Ерлен скочи на крака. Гюнюлф също се изправи. И понеже свещеникът не откъсваше очи от брат си, Ерлен посегна да го удари с юмрук. Свещеникът стисна китката му. Ерлен се мъчеше да му се нахвърли, но Гюнюлф стоеше непоклатим като скала.

Ерлен тутакси се опомни.

— Не биваше да забравям, че вдигам ръка срещу свещеник — промълви той.

— Няма за какво да се разкайваш — усмихна се леко Гюнюлф.

Ерлен разтърка китката си.

— Винаги си бил толкова силен в ръцете…

— Припомних си детството ни — призна Гюнюлф с удивително мек и благ глас. — Много често, докато бях далеч от дома ни, се сещах как си играехме като деца. Случваше се да се сдърпаме, но кавгите ни не траеха дълго, Ерлен.

— Отдавна вече не сме деца, Гюнюлф. Всичко се промени — тъжно отвърна брат му.

— Така е — промълви свещеникът. — Нищо вече не е същото…

Мълчаха дълго. Накрая Гюнюлф се обади:

— Тръгвам си, Ерлен. Ще сляза да се сбогувам с Айлив, а после потеглям към свещеника в долината на река Оркла. Няма да ходя в Нидарус, докато тя е там — додаде той с лека усмивка.

— Гюнюлф! Не исках да те засегна. Недей да си тръгваш така…

Гюнюлф не помръдна. Вдиша дълбоко няколко пъти и рече:

— Ще ти кажа нещо за себе си, Ерлен, защото аз узнах доста за теб. Седни!

Свещеникът зае предишното си място. Ерлен се изтегна пред него, подпря брадичка с ръка и се вгледа в неестествено вцепененото и напрегнато лице на брат си. После се усмихна леко:

— Какво има, Гюнюлф? И ти ли искаш да ми се изповядаш?

— Да — промълви свещеникът.

Възцари се продължително мълчание. Ерлен забеляза как устните на Гюнюлф се размърдаха. Свещеникът притисна сплетените си ръце доколко коляното си.

— Какво има? — по лицето на Ерлен пробягна усмивка. — Да не би някоя южна красавица да…

— Не — отвърна дрезгаво свещеникът. — Не става дума за любов. Знаеш ли как се стигна дотам да стана свещеник, Ерлен?

— Да. Братята ни измираха и родителите си се бояха, че ще изгубят и нас двамата.

— Не. Мюнан го смятаха за здрав, а Гауте се разболя от епидемията чак на следващата зима. Ти обаче боледуваше и мама ме обеща на свети Улав, ако той се съгласи да пощади живота ти.

— Кой ти го каза? — поинтересува се след кратко мълчание Ерлен.

— Ингрид, жената, която ме отгледа.

— Е, и аз щях да бъда чудесен дар за свети Улав, няма що — пошегува се Ерлен. — Здравата щеше да съжали, че ме е приел. Но ти си ми казвал, Гюнюлф, с каква радост си приел съдбата си още от дете да те готвят за свещеник.