Сигрид Унсет - Стопанка

— Както вероятно си спомняш, баща ми обичаше най-много Сигрид и искаше с Явал да се поопознаят, преди да се споразумее с Арне. Младите се харесаха, дори на мен любовта им ми се стори малко извън рамките на благоприличието. Още при първата си среща им се искаше да се докосват и постоянно се смееха и се гледаха крадешком. Това се случи през лятото в „Дюфрин“. Но бяха толкова млади… Кой би предположил, че ще се случи подобно нещо. А пък Астрид, както знаеш, беше вече сгодена, докато ние с теб… Е, тя нямаше нищо против да се омъжи за Тургрим: той е голям богаташ, а е и посвоему добър човек, но никой не е в състояние да му угоди и той си въобразява, че са го връхлетели всички болести и неволи на света. Затова цялото семейство се радваше, когато Сигрид хареса годеника си. А после донесохме тялото на Явал у дома и… Съпругата ми, Халфрид, уреди Сигрид да замине с нас в „Манвик“. По-късно се разбра, че тя е бременна от Явал.

Двамата помълчаха известно време. Накрая Кристин попита:

— Значи пътуването ти не е по радостен повод, Симон?

— О, ни най-малко — позасмя се той, — но аз вече съм свикнал да пътувам по неприятни задачи, Кристин. Няма кой да го направи. Татко няма сили, а Сигрид и момчето са при мен, в „Манвик“. Но малкият ще заеме мястото на баща си в рода им. От поведението им разбрах, че не е нежелан, нали ще го вземат.

— А сестра ти? — останала без дъх, запита Кристин. — Тя къде ще живее?

— Татко иска тя да се прибере в „Дюфрин“.

— Симон! О, нима имаш сърце да й причиниш подобно нещо!

— Сигурно разбираш — рече той, без да вдига очи, — за детето е голямо предимство от малко да расте в бащиния си род. Двамата с Халфрид много бихме искали Сигрид и синът й да останат при нас. Халфрид се държи към Сигрид като най-преданата и любяща сестра. Ние, роднините, не се отнасяме жестоко с нея. Говоря откровено. Татко също не й се е карал, само дето съвсем грохна след случилото се. Но, Кристин, опитай се да разбереш: би било несправедливо някой от нас да се възпротиви невинното дете да получи полагаемото му се наследство и името на бащиния си род.

Нокве се откъсна от майчината гръд. Кристин побърза да закрие голата си плът с дрехата и притисна малкото към гърдите си с разтреперани ръце. Нокве се оригна доволно няколко пъти и лигите му потекоха по брадичката му и по ръцете на майка му.

Симон погледна майката и сина й с лека усмивка.

— Ти извади повече късмет от сестра ми, Кристин.

— На теб сигурно ти се струва доста несправедливо аз да съм законна съпруга на бащата на детето си, а то да е родено по време на брака ни. Вероятно заслужавах да остана сама, а детето ми да няма баща.

— Това би била най-ужасната вест за мен — възрази Симон. — Желая ти всичко най-хубаво, Кристин — промълви той.

Огледа се да провери откъде да мине. Беше дошъл на север с кораб от Тюнсберг.

— Сега ще продължа да яздя, докато настигна спътника си.

— С Фин ли пътуваш? — попита Кристин.

— Не, Фин се ожени и вече не живее при мен. Нима още го помниш? — изненада се Симон с радост в гласа.

— Красиво ли е детето на Сигрид? — поинтересува се Кристин и погледна Нокве.

— Така казват. На мен всички бебета ми се струват еднакви.

— Значи нямаш деца — усмихна се Кристин.

— Нямам — лаконично отвърна той, сбогува се и пришпори коня.

Кристин продължи да върви, но вече не носеше детето на гръб, а на ръце, притискайки главата му към вдлъбнатината на ключицата си. Сигрид Андресдатер не й излизаше от ума.

Баща й, Лавранс Бьоргюлфсьон, никога не би отишъл да проси място за внука си в рода на бащата. Не, никога не би постъпил така. Лавранс не е толкова жесток, че да откъсне силом пеленачето от обятията на дъщеря си; да отдели малкото невинно създание, докато майчиното мляко още се стича от невинните му устни. Мили мой Нокве, на Лавранс сърце не би му дало да постъпи по този начин, пък ако ще така да е и десет пъти по-редно.

Но пред очите й тъмнееше една и съща картина: група ездачи се изгубват на север по пътя Рустен, където долината се стеснява и планините се приближават, почернели от гори. От реката, бумтяща над издадените скали, се разнася хладен полъх. Водата зеленее със студен отблясък, пени се и се удря в черни неравности по дъното. Ако някой се хвърли в бездната, реката ще го понесе главоломно от скала на скала и ще го убие. Исусе, Дево…

После пред погледа й се изпречиха полята в „Йорун“ в светла лятна нощ. Видя себе си: тича по пътеката надолу към зеленото пространство в елховата гора, където перяха дрехите. Водата тече с упорито, монотонно бучене в плоското, каменисто корито. Исусе Христе, няма друг начин…