Сигрид Унсет - Стопанка

Симон обаче се стремеше с всички сили да помогне на Кристин и на съпруга й. Надяваше се Бог, Пречистата Дева и светците, на които засвидетелстваше почитта си с пожертвования и готовност да дава милостиня на сиромасите, да го подкрепят.

Пристигна в „Акер“ късно на следващата вечер. Посрещна го икономът на имението и поръча на ратаите да отведат коня на госта в конюшнята, а слугата на Симон — в спалнята на прислугата. Придружиха Симон до къщата, където пиеше рицарят. След малко Ерлинг се появи на чардака и изчака гостът да се качи по стълбите. Приветства го вежливо с добре дошъл и го въведе в стаята, където се намираха Стиг Хоконсьон от „Манвик“ и Бярне, синът на Ерлинг, съвсем млад мъж.

Оказаха на Симон много топъл прием. Слугите му помогнаха да си съблече връхната дреха и донесоха храна и напитки. Мъжете явно се досетиха по каква работа е дошъл и не се показаха много разговорливи. Стиг отбеляза, че Симон много рядко се отбива в тази част на страната и не гостува на роднините на Халфрид. Попита го дали е стигал по на юг от „Дюфрин“.

— Тази зима не — отвърна Симон. — Но прекарах няколко месеца в Осло с балдъзата ми Кристин Лаврансдатер, съпругата на Ерлен Никулаусьон.

Мъжете посрещнаха думите му с мълчание. След малко Ерлинг учтиво се поинтересува как са Кристин, Рамборг и роднините на Симон, а гостът се осведоми за здравето на съпругата и дъщерите на Ерлинг. Поразпита и Стиг какво ново има в „Манвик“ и как са старите съседи.

Стиг Хоконсьон, пълен, тъмнокос мъж, няколко години по-възрастен от Симон, беше син на Хокон Туресьон — полубрат на Халфрид Ерлингсдатер — и племенник на Елин Туресдатер, съпругата на Ерлинг Видкюнсьон. Преди две години Стиг изгуби управлението над областта Шидю и командването на крепостта в Тюнсберг заради конфликт с краля. Иначе Стиг живееше охолно в „Манвик“, но остана вдовец и нямаше деца. Симон го познаваше добре и поддържаше добри отношения с него, както и с всички роднини на първата си съпруга, ала уважението му към тях не прерасна в близко приятелство. Симон знаеше отлично мнението им за втория брак на Халфрид. Те смятаха най-малкия син на Андрес Гюдмюнсьон за мъж от знатно потекло и все пак не и за достоен съпруг на Халфрид. При това Симон беше по-млад от нея с десет години. Роднините й недоумяваха защо е избрала точно него, но не й попречиха да живее с когото пожелае, защото животът на Халфрид с първия й съпруг й бе донесъл непоносими страдания.

Симон бе срещал Ерлинг Видкюнсьон само няколко пъти, и то в компанията на госпожа Елин. Тогава Ерлинг почти не обелваше дума: в присъствието на съпругата му беше нужно човек да отговаря само с „да“ и „не“. От онова време Ерлинг доста се бе състарил. Напълнял видимо, той все пак бе съумял да запази внушителната си осанка, защото движенията му бяха изключително елегантни, а светлите му рижи коси, прошарени с блестящи сребристи нишки, му придаваха допълнително очарование.

Симон виждаше за пръв път Бярне Ерлингсьон. Младежът израсна близо до Бьоргвин в дома на свещеник, приятел на Ерлинг. Според роднините бащата постъпил така, за да предпази Бярне от бъбривите жени в Гиске. Самият Ерлинг не се задържаше много-много там, но не смееше да води сина си на честите си пътувания, защото Бярне беше болнав, а Ерлинг изгуби две момчета още съвсем малки.

Лицето на младежа, осветено от пламъка на свещта, изглеждаше извънредно красиво. Над челото му се спускаха буйни черни къдрици, големите му очи тъмнееха, носът му имаше изящна извивка, устните му бяха пълни и хубави, а брадичката — добре оформена. Впечатлението за красотата му се подсилваше от снажната фигура с широки рамене. Но когато Симон седна на трапезата да се подкрепи, прислужникът премести свещта и гостът забеляза, че кожата по врата на младежа е разядена от скрофулоза. Белезите — мъртви, бели парчета кожа, синкаво червени ивици и подути възли — покриваха шията чак до ушите и брадичката му. Бярне стоеше вътре дебело облечен и непрекъснато повдигаше до ушите си качулката на кръглата си кадифена яка, обточена с кожа. Явно това се бе превърнало в негов навик. След като постоеше известно време така, му ставаше топло и той пак я сваляше. Всичко това правеше съвсем несъзнателно, но действията му изнервиха Симон и ръцете му се разтрепериха въпреки усилията да не поглежда към Бярне.

Ерлинг не сваляше очи от сина си. Явно обаче и той не съзнаваше, че непрекъснато го наблюдава. По лицето на Ерлинг Видкюнсьон рядко се изписваха мимики, а в бледосините му очи не се четяха силни чувства, но под размития воднист оттенък на погледа му се утаяваха години, прекарани в постоянна тревога, размисъл и любов.