Сигрид Унсет - Стопанка

Ерлен кипна и понечи да му отговори, но Туре изкрещя:

— Съветвам те друг път да проучваш дали любовниците ти могат да четат, преди да се втурнеш през глава на нощни срещи с тайни писма, затъкнати в пояса. Я попитай ковчежника Борд кой ни съобщи, че участваш в заговор срещу своя крал, комуто си се клел във вярност и който ти е поверил долината на Оркла.

Ерлен неволно се хвана за гърдите. За миг погледна съпругата си и по лицето му се разля кървава червенина. Кристин се спусна към него и обгърна врата му с ръце. В очите й Ерлен видя единствено обич.

— Ерлен, мъжо!

Ковчежникът, който досега не бе обелил дума, се приближи до двамата съпрузи:

— Скъпа стопанке, според мен е най-добре да заведете децата и слугините в стаята за жените и да останете там, докато не напуснем имението.

Ерлен стисна раменете на съпругата си и я пусна.

— Кристин, послушай съвета на господин Борд.

Кристин се надигна на пръсти и му поднесе устните си. После излезе на двора, повика синовете и слугините си, смесили се с множеството, и ги поведе към малката къща — в „Хюсабю“ нямаше друга, отредена само за жените.

В продължение на няколко часа седяха там, а спокойствието и самообладанието на стопанката вдъхваше смелост на всички. На вратата се появи Ерлен, облечен в пътнически дрехи и без оръжие. Придружаваха го двама от хората на Туре Айндридесьон.

Бащата подаде ръка на по-големите си синове за сбогом, а по-малките взе на ръце. Попита къде е Гауте:

— Предай му поздравите ми, Нокве. Сигурно пак е тръгнал да обикаля из гората с арбалета си. Кажи му, че разрешавам да вземе големия английски арбалет, дето не му го дадох в неделя.

Кристин го притисна към гърдите си.

— Кога ще се прибереш, скъпи? — прошепна умолително тя.

— Когато рече Бог, съпруго.

Кристин се мъчеше да сподави риданията си. Ерлен винаги се обръщаше към нея на малко име. Последните му думи я разтърсиха до дън душа. Сякаш едва сега осъзна какво се е случило.

По залез-слънце Кристин седеше на едно възвишение северно от къщите в имението.

За пръв път виждаше небето над „Хюсабю“ обагрено в толкова наситени нюанси на червеното и жълтото. Над хребета срещу нея се носеше грамаден облак с формата на птиче крило. Цветът му наподобяваше нажежено желязо и облакът блестеше като кехлибар. От него се откъснаха златисти прашинки и се понесоха из въздуха като перца. А в езерото в дъното на долината се отразяваха небето, облакът и хребетът. И сякаш огненото зарево, заляло всичко наоколо, бликаше именно от дълбините на езерото.

Тревата в ливадите бе избуяла и под алената светлина от небето сребърните опашки на стръковете й блестяха в тъмночервено. Едрите класове на ечемика улавяха сиянието със сребристите си върхове. В тревата над покривите на къщите в „Хюсабю“ гъмжеше от киселец и лютичета, а слънцето ги обливаше с щедрите си лъчи. Възчерните букови греди върху покрива на църквата хвърляха мрачни отблясъци, а по светлите камъни на зида играеше меко, златисто сияние.

Слънцето се показа под облака, спря се до ръба на хребета и освети гористите хълмове в далечината. В ясната вечер пред очите на Кристин се откри гледка към скупчените къщи по обраслите с борове склонове. Различи планинските пасища и малките стопанства в подножията на горите. Досега не бе предполагала, че от „Хюсабю“ се виждат толкова много неща. На юг, към Довре, където планината обикновено тънеше в мъгла и облаци, сега се издигаха величествени скали, обагрени в пурпурно червено.

Малката камбана в църквата заби, а голямата във Виняр й отговори. Кристин остана наведена над сключените си ръце, докато във въздуха отекна и последният удар.

Слънцето слезе под хребета. Златистото сияние избледня, а червените багри избледняха до розово. След като камбанният звън заглъхна, гората зашумя и изпълни вечерната тишина. Поточето, прорязващо широколистната гора в долината, забълбука по-силно. От близката градина се разнесе познатото подрънкване от хлопатарите на добитъка. Кристин чу бръмченето на насекомо до ушите си.

Придружи молитвите си с въздишка. Така молеше за прошка, задето не успя да насочи мислите си към Бог.

Имението в краката й красеше като накит широката гръд на хълма. Плъзна поглед по земите, които стопанисваше със съпруга си. По време на брака им тя не спираше да мисли и да се грижи за собствеността им. Работеше неуморно и упорито. Едва тази вечер осъзна колко усилия е положила, за да изправи имението на крака и да го поддържа. Едва днес проумя какво бе постигнала с цената на неуморния си труд.