Сигрид Унсет - Стопанка

Прие грижите за имението като своя орис. Реши да си носи кръста търпеливо и да не превива гръб под трудностите, които лежаха на плещите й. По същия начин се стремеше да не се оплаква от съдбата си, когато усетеше, че за пореден път носи дете в утробата си. След всяко раждане, с което се увеличаваше челядта й, растеше и отговорността й за благополучието и спокойствието на семейството й. Тази вечер осъзна, че раждането на всяко дете е засилвало способността й да обозре по-добре задълженията си и е изостряло бдителността й. За пръв път Кристин толкова ясно си даваше сметка какво й е взела и какво й е дала съдбата, като й е отредила да роди седем деца. Сърцето й ту биеше радостно от щастие, ту се свиваше мъчително от страх за чедата й. Те щяха да си останат нейни деца — тези големи момчета със слаби, ъгловати тела. За нея те не се бяха променили много от времето, когато бяха малки и пълнички и не усещаха болка, ако се случеше да паднат, докато сноват между коленете й и пейката. Синовете й все още бяха пеленачетата, които вземаше от люлката, за да ги накърми, и подпираше главите им, защото се отпускаха немощно на крехките им вратлета, както сините камбанките клюмат на стъбълцата си. Където и да поемеха по широкия свят, където и да отидеха, дори и да забравеха майка си, тя смяташе живота им за неразривно преплетен със своя. Щяха да си останат част от нея както по времето, когато тя единствена знаеше за зараждащия се в нея живот, който, скрит в утробата й, пиеше от кръвта й и изсмукваше червенината на бузите й. Седем пъти вкуси тя от болезнения страх, а потта избиваше по тялото й, когато удряше часът й. Седем пъти усети, че предстои родилните мъки да я завлекат в дълбините на физическото страдание, а после да изплува с новороденото в обятията си. Чак тази вечер осъзна колко по-богата, силна и смела бе ставала след всяко раждане.

И въпреки всичко си остана някогашната Кристин от „Йорун“, която все още не се бе научила да нагрубява хората, защото през целия си живот я закриляше непоколебима и нежна обич. В прегръдките на Ерлен тя си оставаше същата…

Да, да, да. Наистина, Кристин не забрави нито една обида, която той й нанесе, макар и да знаеше отлично, че не я наранява със злобата на зрелите хора, а с невинността на дете, посегнало да удари другарчето си. Но тя пазеше спомените за оскърбленията му с усърдието на ранен, който се грижи за загнояла рана. А всеки път, когато Ерлен си навлечеше неприятности заради склонността си да се поддава на всяко свое хрумване, съзнанието за унижението, на което се е подложил, я удряше със силата на камшик и сърцето й кървеше от болка. Кристин не беше дребнава по природа. Не таеше озлобление към съпруга си умишлено, просто ставаше злопаметна, щом станеше дума за Ерлен. Не можеше да забрави неговите прегрешения. Всяка нищожна драскотина, останала в душата й от обидите му, смъдеше, кървеше, отичаше и й причиняваше нетърпимо страдание.

Кристин така и не успя да се държи по-разумно и овладяно с него. Дори да се опитваше и в съвместния им живот да проявява присъщото си старание, смелост, смирение и сила, нямаше да успее. Непрекъснато копнееше отново да се превърне в неговата Кристин, каквато беше в горите до Гердарюд.

Тогава предпочиташе да извърши грях, но не и да го изгуби. За да привърже Ерлен към себе си, тя му даде всичко свое — любовта и тялото си, честта и наследството си от Божието спасение. Подари му и неща, които не бяха нейна собственост: достойнството на баща си и вярата му в честта на децата му. Кристин събори всичко, което зрели и умни мъже бяха издигнали, за да осигурят спокойния живот на невръстното си момиче. На техните планове за благополучието и възхода на рода, на надеждите и усилията им да не останат безплодни, след като легнат в земята, тя противопостави любовта си. Заложи на карта много повече от собствения си живот, а единствената награда беше обичта на Ерлен Никулаусьон.

Кристин спечели. От деня на първата им целувка в градината на Хофвин до днес, когато Ерлен я целуна за сбогом в малката къща, преди да го отведат, тя знаеше, че за нея той би пожертвал живота си. Той не се показа като примерен съпруг, но още от първата им среща Кристин забеляза колко нехайно се отнася той към самия себе си. Макар и да не се бе държал винаги добре с нея, все пак се грижеше за нея повече, отколкото за себе си.

Исусе, как успя да го спечели! Тази вечер тя призна пред себе си, че със студенината и отровните си думи сама го е подтикнала към изневяра. Призна си и друго. През всичките тези години, докато наблюдаваше непристойните му задявки с тази жена, Сюнива, и кипеше от гняв, Кристин изпитваше надменна и упорита радост: името на Сюнива Улавсдатер не бе опетнено с грозни слухове, но Ерлен разговаряше и се шегуваше с нея като наемен войник с кръчмарска слугиня. За Кристин Ерлен отдавна знаеше, че тя е способна да излъже и да предаде доверието на най-близките си хора и с охота се съгласяваше на любовни срещи в плевни и бордеи, но въпреки това й вярваше и я уважаваше посвоему. Макар че забрави бързо страха от греховете си и наруши обещанието, което даде на Господ пред вратата на храма, Ерлен винаги се разкайваше за прегрешенията си и години наред се мъчи да удържи на дадената дума.