Сигрид Унсет - Стопанка

Седнала върху пейката в пустата църква, Кристин вдишваше уханието на стар, студен тамян. Ароматът й навяваше мисли за смъртта и за разпада на преходните неща от живота. Не намираше сили да извиси душата си към представата за онази страна, където се намираха нейните близки. Земната доброта, любов и вярност неизменно отиваха там, за да пребъдат. Всеки ден, когато се молеше за успокоението на душите им, й се струваше необяснимо защо тя отправя молитви за хора, които още по време на земния си път са постигнали вътрешна хармония, непостижима за нея. Според отец Айлив молитвите за починалите винаги имали благотворно влияние. Дори и близките на богомолеца вече да са намерили спокойствие за душите си при Всевишния, молитвата смекчавала неговите терзания.

Но на нея молитвите не й носеха успокоение. Струваше й се, че когато изнуреното й тяло най-сетне започне да гние под някой камък, неспокойната й душа ще витае наоколо, както призраците на покойните стопани обитават порутените къщи на пустеещите имения. Грехът продължаваше да живее в душата й подобно жилавите корени на плевел, плъзнал пипала в плодородната почва. Буренът е престанал да цъфти, да пламти и да ухае, но живее в пръстта, блед и силен. Въпреки цялата нежност към Ерлен, надигнала се в сърцето й, докато го гледаше как страда, Кристин се оказа неспособна да заглуши пропития с огорчение и обида глас, който питаше: как може да разговаряш така с мен, нима забрави дните, когато ти се доверих и ти отдадох честта си и бях най-любимият ти човек? Съзнаваше, че докато този глас продължава да задава въпроси, тя ще се обръща към мъжа си, все едно самата тя е забравила за всичко това.

В мислите си се просна ничком пред мощехранителницата на свети Улав, посегна към изгнилите мощи от ръцете на брат Едвин в църквата в планината Ватс. Сключи молитвено ръце около двата реликвария: единия с остатъци от савана на мъртва жена, а другия с костите на непознат мъченик. Търсейки закрила, Кристин стисна мощите, съхранили частица от душевната сила на покойниците въпреки тленността и разложението, както покритите с ръжда мечове на някогашни воини, намерени в земята, запазват магическата си сила.

На следващия ден Ерлен пое към града заедно с Юлв и още един слуга. Нямаше го по време на целите пости, но Юлв се прибра да вземе свитата му. Мъжете се отправиха към тинга в долината на река Оркла, където щяха да се срещнат с Ерлен.

Юлв съобщи на Кристин, че Ерлен договорил с Тидекен Паус, немецът — златар в Нидарус, Маргрет да се омъжи за сина му Герлак след Великден.

Ерлен се прибра за празника. Беше си възвърнал душевното равновесие, но дали защото вече не беше много млад, или заради жестокото унижение, на което бе подложен, този път Кристин не очакваше Ерлен да преодолее случилото се с някогашната лекота. Маргрет прие новината за женитбата си равнодушно.

Една вечер двамата съпрузи останаха сами и Ерлен сподели:

— Ако Маргрет беше законно родена или поне майка й да не беше омъжена, нямаше да я дам на чужденец, дори и да беше прегрешила. Щях да защитя и нея, и избраника й и да им осигуря убежище. Но за беда произходът й не ми го позволява. Само законен съпруг би могъл да брани името й.

Докато Кристин приготвяше чеиза преди заминаването на заварената си дъщеря, Ерлен й каза:

— Май не си достатъчно здрава, за да пътуваш с нас?

— Ако искаш, ще дойда — отвърна тя.

— И защо да искам? Та ти никога не си се държала като майка, защо сега да го правиш? А и няма да вдигаме пищна сватба. Пък и госпожа Гюна от „Росвол“ и снаха й обещаха да дойдат в името на роднинската ни връзка.

И Кристин остана в „Хюсабю“, докато Ерлен Никулаусьон даваше дъщеря си за жена на Герлак Тидекенсьон.

През лятото, преди Еньовден, Гюнюлф Никулаусьон се върна в манастира си. Ерлен се намираше в града заради Фростенския тинг. Изпрати вест на съпругата си, че Гюнюлф се е прибрал, и я попита ще намери ли сили да дойде да види девера си. Кристин не се чувстваше здрава, но въпреки това се реши да пътува. Ерлен я предупреди за съсипаното здраве на брат си. Начинанията на братята проповедници в Мункефиур не се увенчали с особен успех. Така и не успели да осветят църквата, която построили, защото архиепископът не се наемал да пътува на север в тези размирни времена. Налагало се непрекъснато да четат молитви до подвижен олтар. Накрая свършили хляба, виното, свещите и елея, необходими за богослуженията. Брат Гюнюлф и брат Аслак потеглили към Вълчия остров, за да донесат нужните провизии, но лапландците им направили магия и лодката се обърнала. Наложило се да прекарат три дни на малък скалист остров и се поболели. Не след дълго брат Аслак се споминал. По време на Великденските пости монасите във фиорда се разболели от скорбут, защото нямали нито пшенична храна, нито подправки за сухата риба. Епископ Хокон от Берген и магистър Арне, който оглавявал катедралния капитул в Нидарус, докато господин Пол чакал папската курия да го ръкоположи за епископ, разпоредил на оцелелите монаси да се приберат в манастирите си, а свещениците да поемат временно грижите за паството на Мункефиур.