Сигрид Унсет - Стопанка

— И преди си ме питал как е детето ни, Ерлен — хладно отвърна съпругата. — Винаги съм ти обяснявала. Но щом не те е грижа за сина ти и непрекъснато забравяш…

— Кристин, и на мен ми се случва да отговарям на въпросите ти по два–три пъти, защото не си запомнила какво съм ти казал — Ерлен се изправи и се приближи до нея.

— Сигурно е ставало дума за дреболии, а не за важни неща като здравето на децата ни — сопна се тя.

— Не са дреболии. През зимата ти споделях терзанията си.

— Не е вярно, Ерлен. От години не си ми споделял какво те мъчи.

— Остави ни насаме, Сигне — заповяда на слугинята Ерлен. После се обърна към съпругата си с пламнало чело: — Ясно ми е какво намекваш. Не желая да обсъждам този въпрос в присъствието на слугинята ти, дори и двете да се разбирате чудесно и на теб да ти се струва нормално тя да слуша как си търсиш причина да се скараш с мъжа си и го наречеш лъжец…

— С какъвто се събереш, такъв ставаш — отвърна Кристин.

— Не разбирам за какво говориш. Никога не съм си позволявал да ти говоря грубо в присъствието на чужди хора. Пред слугите винаги съм показвал колко те уважавам и колко държа на теб.

Тялото на Кристин се разтресе в неестествен, болен смях.

— Много бързо забравяш, Ерлен! Юлв Халдуршон живее при нас, откакто сме се оженили. Помниш ли, че заръча и на него, и на Хафтур да ме доведат при теб в хана на Брюнхил в Осло?

Ерлен се строполи върху пейката и се втренчи в съпругата си с невярващи очи. Но тя продължи:

— Не съм забелязала да си скрил от слугите си срамните и безчестни случки в „Хюсабю“, независимо дали клеймото на позора пада върху теб, или върху съпругата ти.

Ерлен се вцепени, гледайки я ужасен.

— Спомни си първата зима на нашия брак. Бях бременна с Нокве и никак не ми беше лесно да накарам слугите да ми се подчиняват с нужното уважение. Помниш ли как ме подкрепи тогава? Мъжът, който те е отгледал, дойде да ни гостува заедно с непознати жени и слуги, а нашите слуги седяха на масата заедно с нас. Тогава Мюнан свали от мен и последната дрипа, с която бях прикрила срама си, а ти стоеше мълчаливо и не се осмели да му затвориш устата.

— Исусе! Нима таиш такова огорчение за случка отпреди петнайсет години! — възкликна той със слаб и отчаян глас, разтворил широко светлосините си очи. — И въпреки това не смятам, че двамата с теб разговаряме враждебно и язвително един с друг, Кристин.

— Преживях още по-силно унижение, когато на коледното тържество ме наруга, задето съм завила Маргрет с връхната си дреха в присъствието на жени от три области.

Ерлен мълчеше.

— И въпреки това смееш да ме упрекваш заради случилото се с Маргрет. Всеки път, когато се опитвах да я вразумя, тя тичаше при теб, а ти грубо ме караше да я оставя намира. Била твоя дъщеря, не моя…

— Никога не съм те упреквал! — задавено възрази Ерлен, докато се мъчеше да запази спокойния си тон. — Ако имахме дъщеря, щеше по-лесно да разбереш какво преживявам. Подобен позор е като нож, забит право в сърцето на бащата.

— Нали ясно ти показах, че отлично разбирам на какво си подложен — промърмори Кристин. — Достатъчно ми беше само да се сетя за лицето на баща ми…

— Случаят на Маргрет е по-тежък — спокойно възрази Ерлен. — Аз бях ерген, а онзи мъж е женен. Не съм бил обвързан… не и дотам да не мога да се освободя от оковите на брака.

— И въпреки това не се освободи. Спомняш ли си как се отърва в крайна сметка?

Ерлен скочи от мястото си и й удари плесница. После, ужасен от постъпката си, видя как на бялата й буза изплува червено петно. Кристин обаче не продума, очите й гледаха сурово. Детето в скута й започна да пищи. Тя го залюля на коленете си и се опита да го умири.

— Думите ти прозвучаха много обидно, Кристин — колебливо отбеляза той.

— Последния път, когато ме удари, носех детето ти в утробата си. Сега държа сина ти в обятията си — тихо рече тя.

— Имало ли е миг, в който да няма хлапе до полата ти? — изкрещя Ерлен, изгубил търпение.

Млъкнаха. Ерлен заснова напред-назад из стаята. Кристин занесе детето в малката стая и го сложи да легне. След малко на вратата се появи Ерлен:

— Не биваше да те удрям, Кристин. Иска ми се да можех да върна времето. Сигурно ще съжалявам за стореното дълго, както и миналия път. Но ти неведнъж си ме обвинявала, че бързо забравям. Може и така да е. Ти обаче помниш всички мои прегрешения спрямо теб. Положих огромно старание да ти бъда добър съпруг, но според теб явно не си струва да си припомняме хубавите мигове. Много си красива, Кристин — погледна той след жена си, докато тя минаваше покрай него.