Сигрид Унсет - Стопанка

Кристин се чувстваше отмаляла до припадък.

— Ерлен, чудя се наистина ли си спомняш деня, когато завоюва честта ми…

Мъжът се хвана за главата, хвърли се върху пейката и започна да се гърчи от болка. Кристин седна на разстояние от него. Разбираше колко по-трудно му е да понесе злощастната си участ, защото той бе причинил другиму същото, което сега Хокон му причини. Поначало Ерлен не обичаше да поема вината за прегрешенията си и сега нямаше сили да се нагърби с отговорността за обезчестената си дъщеря. Единственият човек, на когото можеше да прехвърли вината, беше Кристин. Но тя не му се ядоса. Надделяха тревогата и страхът от предстоящите събития.

Кристин се отби да нагледа как е Маргрет. Момичето лежеше напълно неподвижно, пребледняло като платно и с вторачен в нищото поглед; не попита какво се е случило с Хокон. Кристин не можеше да прецени дали девойката не смее да отвори дума за него, или просто мисълта за сполетялата я участ е притъпила тревогата за любимия й.

След обяд Кристин видя Ерлен и Кльонг да вървят през натрупалия на двора сняг. Отправиха се към рицарската къща. След малко Ерлен се върна сам. Влезе в стаята, мина покрай нея, но тя вдигна очи само за миг, без да поглежда към ъгъла, където се спотаи мъжът й. Все пак забеляза колко съсипан изглежда Ерлен.

По-късно се отби да вземе нещо от хамбара. Ивар и Скюле дотичаха да й обадят, че тази вечер Кльонг си тръгвал от „Хюсабю“. Момчетата бяха тъжни, защото в негово лице виждаха добър другар. Събирал си багажа и довечера щял да пътува към Биргси.

Кристин се досети какво се е случило. Ерлен е предложил на дякона дъщеря си, но Кльонг е отказал да се ожени за прелъстената девойка. Само при мисълта как се е почувствал Ерлен по време на разговора на Кристин й прилоша и тя дори не посмя да си представи унижението му.

На следващия ден пристигна вест от дома на свещеника. Хокон Айндридесьон искал да поговори с Ерлен. Стопанинът на „Хюсабю“ поръча да му предадат, че двамата няма какво повече да си кажат. По думите на отец Айлив дори и да оживеел, младият мъж щял да остане сакат за цял живот. Освен дето изгубил дясната си китка, при падането от покрива на слугинската къща получил тежки наранявания на гръбнака и таза. Въпреки тревожното си състояние пожелал да се прибере у дома си и свещеникът обещал да намери шейна. Хокон се разкайвал дълбоко за стореното и твърдял, че бащата на Маргрет имал пълно право да го убие, независимо какво постановява законът по този въпрос, но молел всички да се постараят според силите си да потулят позорната случка, та неговото прегрешение и срамът на Маргрет да не станат всеобщо достояние. След обяд го изнесоха в шейната, наета от отец Айлив, а самият свещеник яхна коня, за да го заведе в долината на река Гаула.

На следващия ден се падаше Пепелна сряда 32 32 Пепелна сряда — срядата, бележеща началото на Великденските пости. Наречена е така, защото в миналото съществувал обичаят хората да си посипват главата с пепел в знак на дълбоко разкаяние за сторените грехове. В българския народен календар празникът е известен като Луда или Прегоряла сряда. — Бел.прев. и хората от „Хюсабю“ се канеха да отидат до църквата във Виняр. Но още по вечерня Кристин убеди клисаря да й отключи църквата в имението.

Все още усещаше как пепелта се посипва върху главата й, когато коленичи до гроба на заверения си син и му прочете заупокойни молитви.

От момчето под камъка сигурно бяха останаха само кости, косми и част от дрехите, с които го погребаха. Кристин видя със собствените си очи останките на сестра си, когато ги изровиха, за да ги пренесат при тялото на баща й в Хамар. Прах и пепел. Кристин се сети за красивото лице на баща си, за големите очи на майка си, за набръчканата й кожа и за запазената й снага, която за разлика от преждевременно остарялото й лице бе съхранила лекотата и пъргавината си. Близките й лежаха под камък и телата им се разлагаха тъй както се разпадат запустелите къщи. Пред очите й се заизнизваха картини: на обгорелите останки от църквата в „Йорун“, на имението в долината Сил, край което минаваха на път към Воге. Тамошните къщи пустееха и тънеха в разруха. Селяните, обработващи земята наоколо, не смееха да припарят до съборетините след залез-слънце. Кристин мислеше за скъпите на сърцето й покойници, за лицата, гласовете, усмивките, навиците и поведението им. Сега, когато си бяха отишли от този свят, образите им я натъжаваха безгранично. Все едно потъваше в спомени за родния си дом с ясното съзнание, че в този миг там няма никой и прогнилите греди се свличат в тревата.