Сигрид Унсет - Стопанка

— Трепериш от студ, татко. Вземи палтото ми.

Тя го разкопча, а Лавранс придърпа малко от него върху рамената си, та и двамата да се покрият. Прегърна дъщеря си през кръста.

— Сама знаеш, Кристин, колко неразумно е човек да оплаква смъртта на близък. Сигурно си чувала да казват: по-добре да бъдеш при Бог, отколкото при мен. Аз се уповавам изцяло на Божието милосърдие. Времето, през което двама другари са разделени, не е чак толкова дълго. Струва ти се дълго, докато си млад, но ти имаш деца и съпруг. Когато станеш на моите години, ще изпитваш чувството, че вчера си се видяла нас, починалите ти близки, и ще се питаш наистина ли са изминали толкова много години. Сякаш до съвсем скоро бях малко момче. А всъщност от твоето детство измина цяла вечност. Някога ти беше малкото ми русо момиче, което ме следваше неотлъчно и любвеобилно. Бог да те възнагради, Кристин, за цялото щастие, с което си ме дарила през всичките тези години.

— А за теб каква награда остана? — свлече се тя пред краката му, хвана китките му и обсипа ръцете му с целувки, докато криеше разплаканото си лице в шепите му. — О, татко, скъпи мой татко, още съвсем млада се погрижих да възнаградя любовта ти с най-горчивата скръб.

— Не, не, детето ми, недей да плачеш — Лавранс я придърпа към себе си и я сложи да седне до него. — Кристин, през последните години си ми доставяла много радост. Отгледа красиви и способни деца и се превърна в трудолюбива и разумна стопанка. Виждам, че вече си се научила къде да потърсиш помощ, ако изпаднеш в затруднение. Кристин, съкровище мое, недей да плачеш толкова сърцераздирателно. Ще навредиш на малкото същество под сърцето си — прошепна той. — Успокой се!

Но Лавранс не успя да я утеши. Придърпа я на коленете си като едно време, когато тя беше малка. Кристин провеси ръце на шията му и отпусна лице върху рамото му.

— Има нещо, което съм споделил единствено на духовния си пастир. Сега ще ти го кажа. Когато още живеех в „Скуг“ и ме пратиха в кралския двор, ме обзе желание да поема по монашеския път, щом навърша нужните години. Не дадох обет дори пред самия себе си, защото се колебаех искам ли да стана монах. Но докато ловях риба във фиорда Ботн и слушах песента на църковните камбани от Ховедоя, все пак ми се струваше, че най-силно ме тегли натам. Навърших шестнайсет и баща ми поръча на англичанина Ричард от Осло да ми изработи плочеста броня от испански метални пластини, съдържащи и сребро. Дадоха ми и меч — онзи, дето винаги използвам, — и доспехи за коня. По онова време в страната имаше повече размирици, отколкото през детството ти. Воювахме с Дания и знаех, че съвсем скоро ще ми се отвори възможност да използвам красивото си въоръжение. Сърце не ми даде да ги захвърля… Баща ми не иска най-големият му син да облече монашеско расо, утешавах се аз, а не бива да се противопоставям на волята на родителите си. И така, предпочетох светския живот, а когато той ме подлагаше на изпитания, се стараех да не се оплаквам, защото липсата на доблест би означавало да се жалвам от съдбата, която сам си избрах. С всяка изминала година от съществуването си осъзнавам все по-ясно едно: няма по-достойно занимание за човека, облагодетелстван да усети частица от Божието милосърдие, от това да му служи, да бди и да се моли за душите на онези, чието зрение все още е засенчено от блясъка на земната суета. И въпреки това признавам, мила моя Кристин: би ми било трудно да пожертвам заради Бог живота си, преминал по тези земи в светски грижи и земни радости, заедно с майка ти неотлъчно до мен и с децата ни. Реши ли да създаде поколение, налага се човек да търпи пронизващата болка в сърцето, когато се случи да изгуби рожбите си или животът да ги сломи с несретите си. Бог им е дал душите, той е техен господар, а не аз…

Ридания разтърсиха тялото на Кристин. Баща й я залюля като невръстно дете на коленете си.

— Като млад съм оставал сляп за много неща. Татко обичаше и Осмюн, но не както мен. Обожаваше ме заради любовта към майка ми, която никога не забрави. Ожени се повторно за Инга, но само заради желанието на баща си. Сега ми се иска да можех да срещна мащехата си и да я помоля за прошка, задето не оцених подобаващо добротата й.

— Нали си ми казвал, че мащехата ти нито ти е навредила, нито ти е помогнала — през сълзи промълви Кристин.

— Бог да ми е на помощ. Тогава нищо не разбирах от живота. Днес ми се струва подвиг, дето не ме е намразила и не ми е казала лоша дума. Ти как би постъпила, Кристин, ако непрекъснато облагодетелстват заварения ти син за сметка на родното ти дете?