Сигрид Унсет - Стопанка

Луната блестеше високо над скалите на сушата, а водата чернееше под тях. Във фиорда обаче светлината струеше като поток от сребърни снежинки. От капаците на къщите не се виждаше дим. Лунната светлина хвърляше слаби отблясъци върху тревата по покривите. По единствената къса улица в града не се мяркаше жива душа. Единствен Ерлинг крачеше забързано към кралския дом, където бе отседнал. В полумрака фигурата му, загърната грижливо в широка дреха, изглеждаше странно крехка и дребна. Той потрепери от студ. Неколцина сънливи слуги, останали будни, за да го дочакат, се приближиха до него със светилник. Пое го и ги изпрати да си лягат. Отново потрепери, докато се изкачваше по стълбите към спалнята си.

Малко след празника на свети Вартоломей Кристин се отправи към „Хюсабю“ заедно с голямата си свита от деца, слуги и провизии. Лавранс я придружи до Йердшин.

Сутринта, когато той се канеше да се прибира в „Йорун“, баща и дъщеря излязоха на двора да поговорят. В планината грееше ярко слънце. Блатата червенееха, а жълти нискостеблени брези покриваха хълмовете. В равнината водата искреше и отново потъмняваше, когато едрите, лъскави облаци я затулеха със сенките си. Те ту се издигаха, ту се снижаваха между далечни клисури и падини сред безбройните сиви била и върхове, покрити с остатъци от току–що паднал сняг и стари преспи, които стесняваха изгледа към хоризонта. А малките, сиво-зелени ечемичени ниви, прилежащи към къщата за отдих, се намираха в странен контраст със света на планината, блеснал в багрите на есента.

Духаше силен, пронизващ вятър. Лавранс нахлузи на главата на Кристин качулката, която досега висеше върху раменете й, и приглади гънките на ленената й забрадка.

— Виждаш ми се по-бледа и отслабнала в лице — отбеляза той. — Нима не се грижихме за теб като добри домакини, Кристин?

— Напротив, напротив. Не е това…

— Освен това пътуването с всички деца сигурно те изморява — предположи баща й.

— Да, но бузите ми са бледи не заради тях — отвърна тя и по лицето й пробяга усмивка.

Баща й я погледна изплашено и въпросително, а тя кимна и отново се усмихна. Лавранс отмести очи, но след малко попита:

— Доколкото разбирам, май, скоро няма да ни гостуваш в долината.

— Този път едва ли ще минат осем години до следващото ми идване — увери го тя, но забеляза изражението му. — Татко, о, татко!

— Шшт, недей, дъще — успокои я той и неволно обгърна раменете й с ръка, за да й попречи да се хвърли в обятията му. — Недей, Кристин…

Яавранс я хвана за ръка и я поведе нататък. Бяха се отдалечили от къщите и вече крачеха по пътечка през жълтата брезова гора, без да осъзнават накъде са тръгнали. Баща й прескочи малко поточе, което прорязваше пътечката, а после й подаде ръка.

Дори това незначително движение сякаш издаде физическата му немощ. Досега Кристин си бе затваряла очите пред действителността. Лавранс вече не скачаше от седлото с предишната пъргавина, не тичаше по стълбите, не вдигаше тежки предмети, както едно време. Движеше се по-вдървено и предпазливо, сякаш в тялото му дремеше болежка и той внимаваше да не я събуди. Вените на шията му се издуваха видимо от пулсиращата в тях кръв, когато се връщаше от езда. Понякога кожата под очите му изглеждаше подпухнала и отекла. Една сутрин Кристин влезе в стаята и завари баща си, полуразсъблечен върху леглото, с опрени в таблата крака, а майка й разтриваше глезените му.

— Ако жалиш за всеки човек, когото старостта поваля, скърбите ти няма да имат край, дете мое — отбеляза той със спокоен, равен глас. — Синовете ти са вече големи, Кристин. Едва ли ти идва като гръм от ясно небе, че баща ти остарява. Дори и когато се сбогувах с теб на младини, пак не знаех дали ни е писано да се видим отново на този свят. Но може и да доживея до старини. Ще бъде, както рече Бог, Кристин.

— Болен ли си, татко? — попита беззвучно тя.

— Е, с годините човек го налягат разни болежки — небрежно отвърна той.

— Не си стар, татко, едва на петдесет и две години си.

— Моят баща не доживя до тази възраст. Ела, седни при мен.

Под отвесната скала, наклонена над поточето, се образуваше ниска, обрасла с трева тераса. Лавранс откопча връхната си дреха, сгъна я и подкани дъщеря си да се настанят върху нея. Поточето бълбукаше и клокочеше над камъчетата пред тях, и подмяташе леко потопена във водата върбова клонка. Лавранс седеше, а погледът му се рееше в далечината към синкавобелите планини отвъд платото, обагрено в есенни цветове.