Сигрид Унсет - Стопанка

— Ти ли ще ги шиеш? — попита той и погледна въпросително ръкоделието й.

Рагнфрид кърпеше кожените му панталони, износени между краката, където платът се търка в седлото.

— Тази работа е тежка за твоите пръсти, Рагнфрид.

— Е, няма нищо, няма нищо — отвърна тя, долепи кожените кръпки до дрехата и започна да ги дупчи с шилото.

Слугата им пожела лека нощ и излезе. Двамата съпрузи останаха сами. Лавранс застана до огнището, за да се стопли. Качи единия си крак на ръба му и се хвана за пръчката, с която отваряха капака на тавана. Рагнфрид го погледна крадешком. Забеляза, че на ръката му липсва малкият пръстен с рубините — венчалната халка на майка му.

— Да, подарих го на Кристин — отговори Лавранс на безмълвния й въпрос. — Винаги е бил наречен на нея. Помислих си: защо да не й го дам още сега.

И Лавранс, и Рагнфрид смятаха, че е дошло време за лягане, но той не помръдна от мястото си, а тя продължаваше да шие. Размениха две-три думи за пътуването на Кристин, за селскостопанската работа в имението, за Рамборг и Симон. После отново единодушно решиха да си лягат, но пак не го направиха.

Лавранс свали знатния пръстен с камък в синьо и бяло от дясната си ръка и пристъпи към съпругата си. Стеснително и боязливо пое ръката й и надяна пръстена. Пробва на кой пръст стои най-добре. В крайна сметка го остави на средния й пръст над венчалната й халка.

— Искам ти да го носиш — прошепна той със сведени клепки.

Рагнфрид стоеше като вцепенена, а по бузите й изби кървава червенина.

— Защо го правиш? — едва успя да промълви тя. — Нима допускаш, че завиждам на родната си дъщеря, задето си й направил подарък?

Лавранс поклати отрицателно глава и се усмихна леко:

— Не. Много добре знаеш защо го правя.

— Споменавал си, че искаш да отнесеш този пръстен в гроба, защото не искаш никой да го носи след смъртта ти.

— Обещай ми никога да не го сваляш от ръката си, Рагнфрид. Не желая никой да го носи след смъртта ти.

— Защо го правиш? — попита отново тя, притаила дъх.

Мъжът се вгледа в лицето й:

— На пролет ще се навършат трийсет и четири години, откакто се врекохме във вечна вярност. Тогава бях невръстен хлапак. През целия си живот на зрял мъж ти бе неотлъчно до мен и ме подкрепяше в добро и зло. Дано Господ поправи грешката ми. По време на съвместния ни живот не проумявах какво непосилно бреме огъва плещите ти. Но сега ми се струва, че винаги съм се радвал на безусловната ти подкрепа. Възможно е да си се чувствала пренебрегната заради силната ми обич към Кристин. Тя беше най-голямото щастие в живота ми и ми причини най-силната горест, но ти си майка на всичките ни рожби. Ще ми бъде най-тежко да се сбогувам с теб, когато си отида. Затова те заклевам да не даваш този пръстен дори на дъщерите ни. Заръчай им да не го свалят от пръста ти. Сигурно ти се струва, че с мен си преживяла повече страдания, отколкото радости. Наистина, с теб сгрешихме някои неща, но според мен винаги сме били предани един на друг. Двамата с теб ще се намерим на оня свят, убеден съм, и грешките вече няма да ни разделят, а Бог ще заздрави и укрепи някогашната ни дружба.

Стопанката повдигна бледото си, набръчкано лице. В големите й, хлътнали в орбитите очи гореше огън, когато погледна мъжа си. Той продължаваше да държи ръката й в своята, леко издигната. Трите пръстена блещукаха, наредени един над друг: най-отдолу годежния, после венчалния, а най-отгоре — подаръка от Лавранс.

Обзе я странно усещане. Спомни си мига, когато той надяна първия пръстен на ръката й. Намираха се пред пръчката, с която отваряха капака на тавана, в стаята в „Сюнбю“. Бащите им присъстваха. Лавранс, бял-червен, с обли бузи, все още дете, пристъпи малко плахо крачка пред баща си.

Втория, венчалния пръстен, Лавранс сложи на ръката й под вещото напътствие на свещеника пред църковната врата в град Гердарюд, в името на триединния Бог.

С този последен подарък Лавранс й се врече безмълвно за пореден път. Когато удари сетният му час и тя се надвеси над бездиханното му тяло, нека знае, че с пръстена той й предава цялата живителна сила, обитавала плътта му от прах и пепел.

В гърдите сърцето й щеше да се пръсне. От него сякаш капеше младата й неукротима кръв. Все още скърбеше скришом за неосъществените си пламенни желания, но в душата й се прокрадна и боязливо щастие: тази нова, бледа, светла любов я отнасяше отвъд границите на земния живот. През непрогледния мрак, който щеше да настъпи, тя съзираше смътно лъчите на друго, по-меко слънце; долавяше аромата на благоуханни треви в градината на края на света…