Сигрид Унсет - Стопанка

О, Рагнфрид си припомни и нощното пътуване през долината Йерндален заедно с Трун и Турдис. Отидоха при магьосницата в Довре. Тя падна на колене, свали от ръцете си всички пръстени и гривни и ги положи в нозете на Осхил, заклевайки я напразно да й даде биле, което да откаже годеника й от намеренията му. Рагнфрид си спомни и как изминаха дългия път до „Скуг“ за сватбата им. Баща й, роднините, шаферките и конете с чеиза прекосиха долината, а после равнините. В паметта й се бе врязала първата брачна нощ, а и всички нощи оттогава, когато тя приемаше неумелите ласки на младоженеца, още момче, и оставаше студена като камък, без да се опитва да скрие неудоволствието, което събуждаха у нея.

Но Господ не я предаде. Докато нещастието й се задълбочаваше с всеки изминал ден, Бог винаги се отзоваваше милостиво на виковете й за помощ, дори когато тя не се надяваше молитвите й да получат ответ. Сякаш черните води на морето я заливаха безпощадно. Сега обаче вълните я издигаха към непознато до момента, чудно, сладостно блаженство. Знаеше, че то ще я откъсне от живота…

— Говори ми, Лавранс — помоли тихо тя. — Капнала съм от умора…

— Venite ad me, omnes qui laborate et onerati estis. Ego reficiam vos 27 27 Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. — Бел.авт. , е казал Небесният Отец — прошепна мъжът.

Лавранс мушна ръка под рамото на жена си и я притегли към гърдите си. Лежаха, долепили лица. Рагнфрид промълви:

— Помолих Божията Майка да се застъпи за мен пред Всевишния, та да не живея и ден след смъртта ти, мъжо.

В мрака устните и ресниците му погалиха съвсем леко бузите й като крила на пеперуда.

— Мила моя Рагнфрид…

През есента и зимата Кристин остана в „Хюсабю“: не й се пътуваше никъде. Оправда се с неразположението си, но истинската причина беше натрупаната умора. За пръв път в живота си усещаше такава непреодолима слабост. Измори се да се весели и да тъжи, но най-изтощена се чувстваше от непрестанните размишления.

Надяваше се всичко да се оправи, след като детето й се появи на бял свят. Копнееше неописуемо да го подържи в обятията си. Надяваше се то да й донесе спасение. Ако роди син, след като баща й предаде Богу дух, малкият ще носи името на дядо си. Отсега Кристин си представяше как ще обича рожбата си и ще я храни от гръдта си. От цяла вечност не бе кърмила и й идеше да плаче от нетърпение и щастие, задето съвсем скоро ще държи бебе в обятията си.

Често викаше синовете си при себе си и се мъчеше да ги научи на благонравие и добри обноски. Усещането, че възпитавайки децата си, удовлетворява бащиното си желание, изпълваше душата й с успокоение. Отец Айлив започна да преподава латинската азбука и език на Нокве и Бьоргюлф. Кристин често присъстваше на занятията на децата си в дома на свещеника. За жалост двете момчета не се отличаваха с любознателност. Всичките й синове с изключение на Гауте бяха палави и непослушни. Затова той се превърна в глезеника на мама, както го наричаше баща му.

Ерлен се прибра от Дания в деня на Вси светии в приповдигнато настроение. Кнют Порше и сродницата на Ерлен, херцогиня Ингебьорг, го посрещнали с големи почести. Благодарили му горещо за даровете му от кожа и сребро. Ерлен участвал в надпревара по езда и ходил на лов за елени и кошути, а когато се сбогували, Кнют му подарил въгленовочерен испански жребец, а Нейно Височество изпратила на Кристин сърдечни поздрави и две сребристосиви хрътки. На Кристин чуждоземните кучета й се струваха коварни и вероломни и тя се страхуваше да не наранят децата й. А славата на андалусеца се разнасяше из околните села. Ерлен изглеждаше добре, възседнал дългокракия елегантен жребец, но животното не подхождаше на тукашните условия. Един Господ знае как щеше да оцелее конят в планината. Междувременно Ерлен се зае да откупва най-красивите черни кобили от владенията си. Вече разполагаше с прекрасна другарка за андалуския жребец. Ерлен Никулаусьон имаше навика да избира изискани, чуждестранни имена за ездитните си коне: Белколор, Баярд и така нататък. За този обаче казваше, че такъв превъзходен кон няма нужда името да го краси. Затова го нарече просто Черньо.

Ерлен много се гневеше на нежеланието на съпругата си да го придружава по време на обиколките му. Този път бременната нито припадаше, нито повръщаше. Още не й личеше, че носи дете в утробата си. Според него Кристин се изморяваше и линееше, защото непрекъснато стоеше вкъщи и предъвкваше наум неразумните му постъпки. Около Коледа в „Хюсабю“ често избухваха люти свади. Ерлен вече не бързаше да си посипва главата с пепел заради проявената избухливост, както правеше преди. Досега винаги поемаше вината за караниците помежду им, защото смяташе Кристин за добра жена, която винаги има право. Когато се чувстваше зле у дома или скучаеше, той обвиняваше природата си: бързо се пресищаше и отегчаваше от доброто и праведното. Но това лято забеляза, че при споровете помежду им Лавранс застава на негова страна и не одобрява поведението на Кристин, лишено от онази мекота и отстъпчивост, която подобава на грижовна и предана съпруга. Оттогава Ерлен започна да обръща внимание колко дребнава и злопаметна става понякога Кристин и как трудно му прощава съвсем невинни прегрешения, дори и да не е целил да я обиди с тях. Винаги я молеше за прошка, след като обмислеше трезво положението, и тя му прощаваше, но после Ерлен разбираше, че тя заравя горчивината в душата си, ала не я забравя.