Сигрид Унсет - Стопанка

Лавранс положи ръката на съпругата си в скута й и седна на пейката, малко по-далеч от нея, с гръб към масата и ръка върху плота. Взря се в огъня.

Рагнфрид сложи край на мълчанието, като подхвана тихо и спокойно:

— Мъжо, не съм допускала, че съм ти толкова скъпа.

— Скъпа си ми — отвърна той със същия тон.

Помълчаха отново. Рагнфрид остави ръкоделието си настрани и попита:

— Забрави ли какво ти признах онази нощ?

— Едва ли някой мъж би забравил подобно признание. Не и на този свят. Усещам, че отношенията ни се влошиха, след като научих тази твоя тайна. Бог ми е свидетел, Рагнфрид, мъчех се с всички сили да не издам терзанията си.

— Не знаех, че думите ми са те разстроили.

Лавранс се обърна рязко към съпругата си и я изгледа.

— Вината за обтегнатите ни отношения е моя, Лавранс. Казах си: щом след онази нощ се държиш с мен както преди, явно чувствата ти към мен са още по-слаби, отколкото съм предполагала. Ако бе постъпил другояче; ако се бе превърнал в суров господар, ако дори ме бе ударил веднъж, макар и под влияние на изпития алкохол, тогава вероятно щях да понеса по-леко угризенията на съвестта си. Ти обаче понесе признанието ми доста леко…

— Така ли мислиш?

Слабото потреперване в гласа му събуди неукротим копнеж у нея. С цялото си същество Рагнфрид жадуваше да нахлуе в неговия свят, да стигне до дъното на развълнуваната бездна, която извика тази нотка на напрежение и усилие в гласа му. И тя пламна:

— Ако поне веднъж ме бе притеглил в обятията си не защото съм законната ти съпруга пред Бога и пред света, а защото съм жената, за която си копнял, и ако се беше борил, за да ме спечелиш, нямаше да съумееш да се преструваш, че не съм ти признала какво съм направила.

— Сигурно си права — отвърна Лавранс след кратък размисъл.

— Ако беше приел невестата си с радостта, с която Симон прие нашата Кристин…

Лавранс мълчеше. След малко отрони боязливо, сякаш пряко волята си:

— Защо даваш за пример точно Симон?

— Не бих могла да те сравня с другия — отвърна объркано Рагнфрид, самата тя изплашена от думите си. Опита се да се усмихне: — Прекалено сте различни.

Лавранс се изправи, направи няколко трескави крачки и промълви:

— Бог няма да измени на Симон.

— Никога ли не ти е минавало през ум, че Бог е изменил на теб?

— Не.

— А какви мисли те споходиха в онази нощ, когато с теб бяхме в плевнята и в един и същи миг ти разбра, че двете ти най-любими жени, които си обичал предана и безрезервно, са предали доверието ти по най-безогледен начин?

— Тогава не бях в състояние да разсъждавам чак толкова.

— А после — продължи настойчиво съпругата му, — после какви мисли те тревожеха, щом думите ми не са ти давали ни миг покой, както ми сподели?

Лавранс отвърна лице от жена си, но тя забеляза как по загорелия му от слънцето врат се разлива гъста червенина.

— Мислех за случаите, в които самият аз съм предавал доверието на Христос — едва доловимо отвърна той.

Рагнфрид стана от пейката. След кратко колебание се осмели да се приближи до мъжа си и да сложи ръце върху раменете му. Лавранс обгърна кръста й, а тя сведе чело към гърдите му. Той усети, че съпругата му плаче, притегли я към себе си и долепи лице към темето й.

— Хайде да си лягаме, Рагнфрид — подкани я след малко той.

Двамата се доближиха до разпятието, поклониха се и се прекръстиха. Лавранс прочете вечерните молитви на църковен език с тих и ясен глас, а съпругата му повтаряше думите след него.

После се съблякоха. Рагнфрид легна от вътрешната страна на леглото. Бяха наредили на слугите да смъкнат по-ниско мястото за главата, защото напоследък стопанинът се оплакваше от световъртеж. Лавранс спусна мандалото, изгаси огъня, духна свещта и легна до Рагнфрид. Ръцете им се докоснаха в мрака. След малко двамата преплетоха пръсти.

Рагнфрид Иваршдатер имаше усещането, че за втори път преживяват първата си брачна нощ. Щастие и нещастие се сляха в едно и я понесоха по гребена на бурни вълни. Душата й сякаш започна да откъсва корените си от тялото й. За пръв път и тя усети ледения дъх на смъртта.

Така и трябваше да стане. Рагнфрид си спомни как започна всичко. Пред очите й изплува първата среща с годеника й. Тогава Лавранс се държеше стеснително, но се радваше на годеницата си и изглеждаше склонен да я обикне. Но дори ослепителната красота на младежа подразни Рагнфрид. Отблъсна я гъстата му, гладка руса коса, която обрамчваше руменото му лице, покрито със златист мъх. Сърцето й кървеше от болезнен копнеж по друг мъж — нито хубав, нито млад, нито с кожа с цвета на мляко и кръв. Рагнфрид чезнеше от желание да се скрие в прегръдките му и да прониже гръкляна му с ножа си. А първия път, когато годеникът й се опита да я помилва — седяха на стълбите към спалните помещения в родния й дом и Лавранс погали плитките й — тя скочи като ужилена, погледна го възмутена, пребледняла от ярост, и избяга.