Сигрид Унсет - Стопанка

— Помня, че ме удостоихте с честта да ме потърсите…

— Лавранс, няма нужда да се държите толкова изискано — нетърпеливо махна с ръка Ерлинг. — Стана, както казах — мрачно установи той. — Няма кой да събере смелчаците в страната. Изтъкват се най-лакомите, докато в копанята все още е останало това–онова. А онези, дето се стремят да спечелят власт и богатства с почит и слава, както дедите ни някога, не посягат към благата.

— Така изглежда. Всеки пълководец олицетворява определено понятие за чест.

— Ако е така, значи моето име не се слави като особено почтено — сухо отбеляза Ерлинг. — А вие страните от всичко, което би прославило името ви, Лавранс Бьоргюлфсьон…

— Така стана, откакто се ожених, господине. Задомих се твърде млад, а съпругата ми е болнава и не обича да е сред много хора. Пък и обстановката в Норвегия май не влияе благотворно на рода ми. Синовете ми си отидоха съвсем малки, а от племенниците ми едва един доживя до зряла възраст.

Лавранс веднага съжали за думите си. И Ерлинг Видкюнсьон не бе пощаден от скръб по изгубена челяд. Дъщерите му растяха здрави, но от мъжките рожби му остана само един-едничък син, а и за него се говореше, че бил с крехко здраве.

— Нямате и близки роднини по майчина линия, доколкото съм запознат — отвърна Ерлинг, без да издаде чувствата си.

— Така е. Живи са само внуците на дядовата ми сестра. Сигюр Лудинсьон имаше само две дъщери. И мама, и леля починали при първото си раждане. Детето на леля я последвало в гроба.

Помълчаха малко.

— Такива като Ерлен са най-опасни — обади се Ерлинг. — Опитват се да мислят малко по-далеч от носа си, но мисълта им не притежава достатъчно размах. Ерлен напомня на мързеливо хлапе — в раздразнението си Ерлинг започна да върти чашата с вино над масата. — Има доста качества, нали? И е от добро потекло, и притежава смелост. Но той никога не издържа да изслуша достатъчно по даден въпрос, та да го прозре изцяло. А ако изтърпи да изслуша някого, още преди края вече забравя за какво са говорили в началото.

Лавранс плъзна поглед към събеседника си. Ерлинг беше много остарял след последната им среща. Изглеждаше изтощен, капнал от умора и тялото му сякаш се бе смалило. Изящните му, ясни черти се бяха свили върху пепелявата му кожа. Ерлинг открай време имаше нездрав тен. Лавранс усещаше инстинктивно, че този почтен и умен рицар, готов да служи предано на короната, без да щади сили, създава впечатление за твърде дребен в много отношения човек и това му пречи да излезе на преден план. Ако Ерлинг се извисяваше с една глава над сегашния си ръст, лесно би си спечелил повече привърженици.

— Дори Кнют да кове пъклени планове за короната, все пак има достатъчно акъл и осъзнава, че не може да извлече голяма полза от Ерлен в задкулисните си игри.

— Изпитвате симпатия към зет си, Лавранс — почти ядосано отбеляза събеседникът му. — Честно казано, нямате много причини да го обичате…

Лавранс разтриваше с пръст капка разлято вино върху масата. Ерлинг забеляза колко хлабаво се поклащат пръстените на ръцете му.

— А вие имате ли причини да го харесвате? — погледна го Лавранс с присъщата си лека усмивка. — Така или иначе ми се струва, че и вие му симпатизирате!

— Да, да. Един Господ знае защо… Но можете спокойно да си заложите главата: в ума на Кнют се въртят какви ли не коварни планове. Неговият син е внук на крал Хокон.

— Дори и Ерлен би следвало да се досеща, че бащата на детето е твърде широкоплещест, та малкият чуждестранен благородник да излезе от сянката му. А майката настрои целокупния норвежки народ срещу себе си, като реши да се омъжи за Порше.

Не след дълго Ерлинг Видкюнсьон си препаса меча, а Лавранс учтиво откачи връхната дреха на госта от куката и понечи да му помогне да я облече, но внезапно залитна и едва не падна възнак. Ерлийг го улови и с мъка отнесе едрия мъж до леглото. Устните на Лавранс побеляха и посиняха. Все пак определено не получаваше удар. Крайниците му омекнаха и се отпуснаха. Ерлинг се втурна да събуди монаха — съдържател на хана.

Когато дойде в съзнание, Лавранс се смути от проявената слабост. Обясни, че от време на време получава такива пристъпи на омаломощение, откакто преди две години ходил на лов за елени и се изгубил в снежна виелица. Явно така става, та човек да разбере, че младостта му си е отишла от тялото, усмихна се гузно той.

Ерлинг изчака монахът да му пусне кръв, въпреки увещанията на Лавранс да не се притеснява за него, а да си ляга, защото утре му предстои ранно ставане.