Сигрид Унсет - Кръстът

По наметката от боброва кожа спътниците на Кристин се досетиха, че не е бедна. Тя спомена двете си пътувания през планината Довре и се превърна във водач на групата. Мъжете от Довре бяха стигали не по-далеч от Йердшин, а хората от Осло изобщо не познаваха тукашните земи.

Още преди вечерня пристигнаха в Йердшин. След службата в параклиса Кристин се разходи сама из планината. Искаше да намери пътеката и мястото до потока, където някога двамата с баща й се спряха да поседнат. Не успя, но като че ли откри възвишението, където се покатери, за да го проследи с поглед. Каменистите възвишения в местността не се бяха променили.

Кристин коленичи в мечото грозде на върха на възвишението. Лятната вечер потъна в сумрак. Склоновете, обрасли с брези, ниските скали, сивите сипеи и кафявите очертания на блатото се сливаха ведно, а над планинската шир се издигаше бездънният ясен купол на вечерното небе. Отражението на небесния лазур — бяло в неподвижната вода — изглеждаше неравно и бледо в малкия поток, който се пенеше бурно и неспокойно над камъните и тичаше между чакълестите насипи около малкото езеро до блатото.

Отново я споходиха странните й видения, прилични на делириум. Реката сякаш представляваше картина на собствения й живот. Също като нея Кристин тичаше тревожно през дивата пустош на земния живот и се изправяше с негодувание срещу всеки камък, препречил пътя й, а вечната светлина се отразяваше в живота й съвсем слабо, неясно и бледо. Но я обзе смътното усещане, че в страха, мъката и любовта, които изживяваше всеки път, когато плодът на греха узрееше и се превръщаше в горест, неразривно свързаната й със земните тегоби своенравна душа успяваше да улови отблясъка на небесната светлина.

Слава и хвала тебе, всемилостива Мария. Благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, защото си родила Спасителя на нашите души…

Докато четеше петте молитви към Божията Майка в памет на мъчителните тайнства на изкуплението, Кристин усети как скърбите й я приближават до покровителството на Светата Дева. Усети го с мъката за починалите си деца, с тежките скърби за всеки удар на съдбата, който покоси синовете й, без тя да успее да ги защити. Мария, достигнала съвършената чистота, смирение и послушание пред Божията воля, е скърбила най-много от всички майки, а милосърдната й душа ще разбере слабия, мъждив отблясък в сърцето на една грешница, което е горяло в огъня на знойна, опустошителна страст и в греховните наслади на плътската любов. Но въпреки неподчинението, въпреки несломимото упорство, своеволие и горделивост това сърце беше сърцето на една майка…

Кристин зарови лице в ръцете си. За миг й се стори, че не може да понесе раздялата с всичките си деца.

Накрая отново прочете „Отче наш“. Спомни си как на това място се сбогува с баща си преди много, много години. Пред очите й изплува и раздялата й с Гауте преди два дни. Синовете й я нараняваха от детинско лекомислие. Но дори и да я бяха оскърбили с греховен умисъл, както постъпи тя с баща си, това не би отслабило обичта й към тях. Човек лесно прощава на децата си…

Gloria patri et filio et spiritui sancto 14 14 Gloria patri et filio et spiritui sancto (лат.) — Слава на Отца и Сина и Светия Дух. — Бел.авт. , прочете тя и целуна кръста — подарък от баща й — със смирена признателност, задето въпреки всичко, въпреки непокорството й и неспокойното й сърце тя улови блед отблясък от любовта, която някога се отразяваше в бащината й душа, ясна и тиха, както лазурното небе сега проблясва в голямото езеро на платото.

На следващия ден задуха студен вятър, падна мъгла и заваля проливен дъжд. Кристин не очакваше да стигнат далеч с болното дете и брат Тургилс. Но монахът нямаше търпение и крачеше забързано, защото явно се опасяваше, че ще умре, преди да стъпи в Нидарус. Вървяха по платото, но мъглата се сгъстяваше и Кристин със страх си представяше как ще слизат по стръмните пътеки, над които надвисват заплашително скали, когато наближат странноприемницата в долината Дривдален. В клисурата си напалиха огън и се приготвиха да нощуват. След вечерната молитва брат Арнгрим им разказа хубава притча как една абатиса спасила потъващ кораб, като помолила Дева Мария за нейното застъпничество. Божията майка изпратила Утринната звезда да изгрее над морето.

Монахът очевидно хареса Кристин. Докато тя бавеше детето, приседнала до огъня, та останалите да спят на спокойствие, брат Арнгрим се премести до нея и започна шепнешком да й разказва за живота си. Бил син на беден рибар, а когато бил на четиринайсет, една зимна нощ лодката им потънала. Баща му и брат му се удавили, а той се спасил на борда на приближила се лодка. Оцелял като по чудо и оттогава изпитвал страх от морето. Така решил да стане монах. Но се наложило да живее при майка си още три години. Гладували и се препитавали с тежък труд, само той се качвал на лодката със страх. Сестра му се омъжила и съпругът й поел грижите за дома и риболовните принадлежности, Арнгрим пък заминал при миноритите в Тюнсберг. Първоначално там постоянно му се подигравали заради бедния му произход, но приорът проявил добрина и го взел под крилото си. След постъпването на брат Тургилс Улавсьон в обителта монасите станали значително по-набожни и смирени, защото Тургилс проявявал възхитително благочестие и покорство, макар да произлизал от заможен селски род в Шлагн и да превъзхождал всички останали по потекло. Майка му и сестра му поднасяли щедри пожертвования на манастира. Но след като дошли в Шидан и брат Тургилс се разболял, неволите започнали отново. Брат Арнгрим изрази през Кристин доста недвусмислено недоумението си защо Христос и Мария са отредили на бедните монаси толкова трънлив път.