Сигрид Унсет - Кръстът

По-възрастният, брат Арнгрим, беше пълен, дребен мъж с кръгло, червендалесто лице, обсипано с лунички, живи, кафяви очи и венец от рижа коса около тонзурата. Монахът бъбреше безспир. Говореше най-много в каква нищета живеели босоногите монаси в Шидан. Орденът им наскоро получил като дарение имот в града, но осиромашалите монаси едва смогвали да провеждат богослуженията, и вероятно никога нямало да издигнат църквата, която искали да построят. Според брат Арнгрим вина за всичко това носели богатите монахини от Гимсьой. Изпълнени с ненавист и злоба, те подлагали бедните братя — просяци на непрестанни гонения и водели съдебни дела срещу тях. Без да обуздава езика си, монахът ги наклевети с най-черни обвинения. Кристин слушаше с неудоволствие разказа му как абатисата била избрана противно на каноническите закони, как монахините проспивали богослуженията, отдавали се на сквернословия и на покварени разговори около масата в манастирската трапезария. Всичко това й се струваше малко вероятно. Монахът дори си позволи да набеди една от сестрите, че не спазвала обета си за целомъдрие. Все пак Кристин прецени брат Арнгрим като много добросърдечен и отзивчив човек. Монахът носеше болното дете, когато ръцете на Кристин умалееха, а ако малката започнеше да пищи силно, той хукваше през платото, запретнал полите на расото си, трепетликата дращеше черните му космати прасци, калта хвърчеше на пръски от локвите, а той викаше с цяло гърло на майката да почака, защото детето е жадно.

Заради болния монах се оказа невъзможно да стигнат до Йердшин още същата нощ. Двамата мъже от Довре поведоха групата към каменна къща до езеро малко на юг. Захладня. От мочурливите брегове на езерото се издигаше бяла мъгла и от брезите капеше роса. На запад, над заоблените върхове изгря лунният сърп — малък, бледожълт и мъждив като въздуха. Брат Тургилс все по-често се принуждаваше да спира. Беше цяло мъчение човек да слуша задушливата му несекваща кашлица. Брат Арнгрим го придържаше, бършеше лицето и устата му и показваше на Кристин ръката си, поклащайки красноречиво глава: шепата му беше окървавена от храчките на болния.

Намериха къщата, но се оказа срутена. Настаниха се на закътано място и си накладоха огън. Клетите южняци обаче не очакваха толкова мразовита планинска нощ. Кристин извади от торбата си топлата наметка, която Гауте я принуди да вземе. Дрехата беше от купен плат и подплата от боброва кожа. Кристин зави с нея брат Тургилс, а той й прошепна — гласът му звучеше пресипнал и едва се чуваше — да му даде детето, та да се стопли и то. Кристин му подаде момиченцето. То плачеше, а монахът кашляше, но от време на време и двамата успяваха да заспят.

През нощта Кристин остана да будува заедно с единия мъж от Довре и брат Арнгрим, за да бдят над останалите и над огъня. Жълто-бялото сияние се премести на север. Водата на планинското езеро изглеждаше бяла и спокойна, рибите се подаваха и образуваха кръгове по повърхността, но под върха отсреща в езерото се отразяваше черен мрак. Оттам се чу грозен писък, подобен на лай. Монахът се сепна и сграбчи другите двама за ръцете. Кристин и селянинът предположиха, че е животно. После се разнесе шум от търкалящи се камъни, все едно някой вървеше по сипея, и нов вик, който прозвуча като човешки. Монахът започна да нарежда на глас:

— Jesus Kristus, Soter 12 12 Jesus Kristus, Soter (лат.) — Исус Христос, Спасителя. — Бел.авт. — долови Кристин. — Vicit leo de tribu Juda. 13 13 Vicit leo de tribu Juda (лат.) — Лъвът, който е от Иудиното коляно, победи. — Бел.авт.

След време чуха как някаква врата се затвори под планината.

Започна да се развиделява. Вече се виждаха сипеят на отсрещния бряг и гъсталаците около брезите. Другият мъж от Довре и занаятчията от Осло смениха будуващите. Преди да заспи до огъня, Кристин си помисли, че ако изминават толкова кратки разстояния на ден и ако даде на просещите монаси милостиня на раздяла, ще й се наложи да моли за храна в стопанствата из долината на река Гаула.

Слънцето се изкачи високо и сутрешният вятър набразди повърхността на езерото. Премръзналите поклонници наобиколиха брат Арнгрим, докато четеше сутрешните молитви. Брат Тургилс, свит на кълбо, тракаше със зъби и мърмореше под нос, мъчейки се да потисне кашлицата си. Виждайки как двете пепелявосиви монашески раса блестят на слънцето, Кристин си спомни, че сънува брат Едвин. Беше забравила подробностите от съня, но коленичи и целуна ръцете на монасите с молба да благословят поклонниците.