Сигрид Унсет - Кръстът

Кристин взе тежката тояга с железен накрайник. Отказа да язди и Гауте метна торбата й на седлото на коня и го подкара пред себе си.

На склона пред църквата Кристин се обърна да погледне имението си. „Йорун“ изглеждаше прекрасно в роеното утро, окъпано от слънчева светлина. Реката блестеше в бяло. Изпращачите й още стояха на портата. Кристин успя да различи светлата рокля и забрадката на Юфрид и детето, наподобяващо на червено петно в ръцете й.

Гауте забеляза как лицето на майка му пребледня от вълнение.

Пътят се изкачваше в гората под хребета Хамер. Кристин стъпваше леко като девойка. Двамата със сина й почти не разговаряха. След като вървяха в продължение на два часа, стигнаха до мястото, където пътят Рустен завива на север и оттам се открива гледка към целия район на планината Довре. Кристин настоя Гауте да се прибира, но първо го помоли да си отпочинат.

В краката им лежеше долината, прорязана от бяло-зелената лента на реката и осеяна със стопанства, прилични на малки зелени петна по гористите склонове. Покритите с кафяви мъхове и жълти лишеи хълмове се издигаха към сиви сипеи и голи върхове, побелели на места от сняг. Сенките на облаците се носеха над долината и платата, но на север гледката към планината се избистри. Скалите една по една се освободиха от мъгливите си наметки и сега синееха в далечината. Въображението на Кристин се спусна с облаците по дългия път на север, прекоси стремглаво долината, промуши се в процепите на грамадните скали и се втурна по стръмните диви пътеки през платото. Само след няколко дни пред очите й ще се открият прекрасните зелени долини край Тронхайм и с поглед ще проследи как реките се вливат в големия фиорд. Потръпна при спомена за познатите места до морето, където прекара голяма част от младостта си. Красивият образ на Ерлен оживя пред нея. Променяше позата и изражението си бързо и неясно, сякаш го виждаше отразен в течаща вода. Кристин копнееше да стигне до Фегинсбрека — Склона на щастието — и до мраморния кръст. Градът се намираше до устието между Синия фиорд и зелената долина Стрин, а на склона се извисяваше внушителната, огряна от слънцето църква с главозамайващи кули и позлатени ветропоказатели, а вечерното слънце пламтеше в розетата на гърдите й. Малко по-далеч под сините скали на фиорда се намираше манастирът на остров Таутра — нисък, тъмен като гърба на кит, а църковната кула приличаше на перка. О, миличък Бьоргюлф, о, Нокве…

Но когато погледна през рамо, Кристин все още виждаше родните планини под Хьовринг. Тънеха в сянка, ала опитното й око различи къде планинският път навлиза в гората. Сивите върхове се издигаха над горския килим и тя ги разпозна. Те обграждаха старото пасище на Сил.

От планината отекна овчарски рог. Отчетливите му високи звуци ту заглъхваха, ту отново се разнасяха наоколо. Сякаш дете се учеше да свири. Кристин долови далечен звън на хлопатари, затихващото бучене на реката и дълбоките въздишки на гората в тихия топъл ден. Сърцето й се сви в тревожно предчувствие.

Обзе я носталгия, която я теглеше ту към заветната й цел, ту към дома й. Пред очите й се заредиха картини на ежедневни занимания: тя тича с пастирите по пътеката през рядката гора на юг от хижата им в планината — една крава е нагазила в блатото — а слънцето пече; спира се за миг и се ослушва, усеща как потта й хапе кожата й. Вижда двора на родния си дом, покрит със сняг. Сиво-белият намръщен ден се смрачава и наближава ветровита зимна нощ. Отваря вратата, бурята я запраща обратно в преддверието, дъхът й спира, но на прага се показват двама души, чиито кожуси са целите в сняг: Ивар и Скюле се прибират у дома. Върховете на ските им потъват дълбоко в снега, който неизменно натрупва в двора, когато вятърът духа от северозапад. На две места се образуват огромни преспи. И изведнъж Кристин се сети с умиление за преспите, които тя и всички в имението всяка зима проклинаха, защото й се струваше, че е осъдена никога повече да не ги види.

Сърцето й се късаше от копнежи. Те бликнаха навсякъде като кървави реки и си пробиваха път към всички места в необятната шир, където бе живяла, към всичките й синове, поели по своя път, към всички покойници, които погреба. Питаше се: дали не е страхлива? За пръв път се чувстваше така.

Забеляза с какво изумление я наблюдава Гауте. Усмихна му се гузно. Настъпи време да се сбогуват и тя да продължи към града.

Гауте повика коня си. Добичето бе тръгнало да пасе из зелената поляна и се бе отдалечило. Той се спусна след него, върна се и пожела леко пътуване на майка си. Кристин метна торбата на рамо, а синът й сложи крак в стремето, ала внезапно слезе и се приближи до нея: