Сигрид Унсет - Кръстът

Неведнъж през нерадостния си живот я бе спохождало усещането, че сърцето й ще се пръсне. Сега за пореден път то се сви болезнено в гърдите, готово да се разпадне на кървави парчета.

Гауте излезе на чардака и погледна на север:

— Хората излизат от църквата. Да почакаме ли, докато се отдалечат от храма?

— Не — отсече Нокве. — Нека да видят как синовете на Ерлен защитават името на майка си. Пригответе се, момчета. Най-добре си сложете доспехите.

Само Нокве притежаваше пълно снаряжение. Остави бронята, но си завърза шлема, грабна щита, меча и сабята. Бьоргюлф и Гауте нахлупиха старинните метални шапки, които носеха по време на тренировките по фехтовка, а за Ивар и Скюле останаха стоманени шлемове, с каквито селяните ходят на война. Майката наблюдаваше синовете си мълчаливо. Сърцето й се разтуптя в гърдите:

— Момчета, не ми се струва редно да тръгнете за дома на свещеника въоръжени до зъби — угнетена прецени тя. — Не бива да нарушавате празничното спокойствие. Имайте уважение към епископа.

— В „Йорун“ изгубихме достатъчно чест и достойнство. Сега ще заплатим цената, която ни поискат.

— Бьоргюлф, остани си вкъщи — примоли се разтревожено майката, като видя, че и полуслепият й син грабна брадва. — Синко, та ти не виждаш добре!

— Няма страшно. Нали виждам докъде стига брадвата — отвърна Бьоргюлф и я претегли в ръка.

Гауте се приближи до леглото на малкия Лавранс и свали големия боен меч, който по волята на дядо му висеше неизменно над леглото на момчето. Извади го от ножницата и го огледа:

— Братко, ще трябва да ми дадеш за малко меча си. Дядо щеше да одобри желанието ми да го взема.

Кристин сключи ръце и ги стисна. На устните й напираше вик, израз на страдание и неописуем ужас, но в душата й се надигна непознато чувство, надхвърлящо терзанията и страха, които изпита, докато раждаше синовете си. Тя беше получила безброй рани, но всички бяха зараснали. Останаха белези и те я боляха, но знаеше, че няма да умре от изтичане на кръв. За пръв път усещаше живота с всяка фибра на тялото си.

Отскубнаха й цветовете и листата, но не успяха да я пречупят и да я повалят. За пръв път откакто започна да носи в утробата си децата на Ерлен, Кристин забрави бащата и обърна поглед към синовете му.

Но младежите не гледаха към майка си — пребледняла, с напрегнати, разширени от ужас очи. Мюнан продължаваше да се притиска към гърдите й. Досега не бе пуснал майка си и за миг. Петимата синове излязоха от стаята.

Кристин застана на чардака. Момчетата се появиха зад хамбарите и поеха дружно по пътеката към „Румюн“ между бледите ечемичени ниви с поклащащи се класове. Шлемовете им блестяха съвсем приглушено, слънчевите лъчи се отразяваха само в лъскавата сабя на Нокве и във върховете на копията, които носеха близнаците. Кристин остана права, загледана след младежите. Всички те бяха нейна кръв…

Върна се в стаята и се свлече пред сандъка, където бе поставена икона на Дева Мария. От гърдите й се изтръгнаха сърцераздирателни стенания. Мюнан избухна в шумен плач и се сви до майка си, а Лавранс скочи от леглото и се просна на колене до нея. Тя прегърна двамата си най-малки синове.

След смъртта на невръстния Ерлен вече не виждаше смисъл да отправя молитви. Със сърце сурово, студено и твърдо като камък имаше чувството, че пада в зиналата паст на ада. Сега молитвените слова напираха на устните й и тя се оказа безсилна да ги спре. Неволно душата й се устреми към Дева Мария, Божията майка, Царицата на Небето и на земята. Кристин отправи към нея призив, изпълнен със страх и благодарност във възхвала на Пречистата Дева: Мария, Мария, имам толкова много скъпоценности, които не искам да изгубя. Милосърдна Майко, смили се и защити децата ми!

В двора на „Румюн“ се беше събрал много народ. Селяните посрещнаха синовете на Ерлен с въпроса защо са дошли.

— От вас не искаме нищо — усмихна се предизвикателно Нокве. — Магнюс, идваме при епископа по работа. След като поговорим с него, може да обсъдим някои неща и с вас. Но днес няма от какво да се боите.

Надигнаха се възмутени викове. Отец Сулмюн излезе и отказа да ги пусне в имението, ала неколцина селяни се обадиха и се застъпиха за момчетата: имали право да разберат в какво е обвинена майка им. Слугите на епископа отпратиха момчетата, защото в къщата вече сядали да се хранят и нямало време за разговори. На селяните този отговор никак не им допадна.

— Какви става, добри хора? — намеси се силен глас и надвика олелията.