Сигрид Унсет - Кръстът

Епископът му даде знак да замълчи:

— Каква е роднинската връзка между съпруга ти и Юлв Халдуршон? — обърна се той към Кристин.

— Истинският баща на Юлв е Борд Петершон от „Хестнес“. Той е роден брат на Гауте Ерленсьон от „Скугхайм“, който е дядото на Ерлен Никулаусьон по майчина линия.

Епископ Халвар се обърна нетърпеливо към отец Сулмюн:

— Няма кръвосмешение. Нейната свекърва и Юлв са братовчеди. Става дума за проиграване на роднинското доверие. Ако всичко това е истина, грехът е достатъчно голям, че да го утежняваш допълнително, отче Сулмюн.

— Юлв Халдуршон е кръстник на най-големия й син — отбеляза свещеникът.

Епископът погледна въпросително Кристин и тя кимна:

— Вярно е, Ваше Преосвещенство.

Халвар запази мълчание.

— Бог да ти е на помощ, Кристин — промълви покрусен той. — Познавах баща ти. Идвал съм ви на гости в „Йорун“ като млад. Помня те. Беше красиво, невинно дете. Ако Лавранс Бьоргюлфсьон беше жив, това нямаше да се случи. Мисли за баща си, Кристин. Заради него си длъжна да признаеш срама си и да се очистиш от него, ако можеш…

Образът на епископа я озари като мълния. Кристин се сети къде го беше виждала: в един зимен ден по залез-слънце. На двора пръхти и се съпротивлява червен жребец, а свещеник с черна коса около тонзурата и пламнало лице виси на юздата, окъпан в пяната от устата на коня, мъчи се да обуздае подивялото животно и да се метне на гърба му без седло. Около свещеника и жребеца са се скупчили пияни гости, които се смеят. Сред тях е и баща й. Лавранс е поруменял от алкохола и от студа, подвиква весело и закачливо към ездача.

Кристин се обърна към Кулбайн Юнсьон:

— Кулбайн! Знаеш ме от една педя човек. Познаваш всички деца в семейството на родителите ми. Ти обичаше баща ми толкова безрезервно… Кулбайн, нима допускаш, че клеветите за мен са истина!

Селянинът я погледна сурово и тъжно:

— Обичал съм баща ти, казваш. Да, ние, неговите слуги, бедняци и хора от простолюдието, обичахме Лавранс от „Йорун“ и смятахме, че Бог иска всички водачи да изглеждат като него. Недей да ни убеждаваш, Кристин Лаврансдатер, нас, които бяхме свидетели колко те обичаше баща ти и как ти му се отплати за любовта му, че не си способна на подобна низост!

Кристин сведе глава към гърдите си. Епископът не успя да изкопчи нищо повече от нея. Тя отказа да отговаря на въпросите му.

Халвар се изправи. До високата част на олтара малка врата извеждаше към отделена част на галерията зад църковната абсида. Едната й половина използваха за вестиарий, а от другата, снабдена с малки кръгли отвори, даваха на прокажените нафора, след като бяха слушали службата навън, далеч от останалите миряни. От няколко години обаче в енорията нямаше страдащи от тежката болест.

— Кристин, май е най-добре да изчакаш отвън, докато другите изслушат службата. После ще поговоря с теб, но дотогава те съветвам да не се прибираш.

Кристин се поклони на епископа.

— Ваше Преосвещенство, предпочитам да си отида у дома, ако позволите.

— Както желаеш, Кристин Лаврансдатер. Господ да те закриля, стопанке. Ако си невинна, Бог и мъчениците за Неговото дело, които покровителстват тази църква — свети Улав и свети Томас, загинали в името на Божията справедливост — ще се застъпят за теб.

Кристин отново се поклони на епископа и излезе от вестиария в църковния двор.

Там намери Мюнан — самотно мъниче в нова червена туника. Стоеше вцепенено и право като истукан. Обърна към нея бледото си детско лице за миг, а очите му се разшириха от ужас.

Синовете й… Едва сега се сети за тях. Сякаш мълния озари съзнанието й и й показа челядта й. През изминалата година децата й останаха някъде встрани, скупчени като стадо коне по време на гръмотевична буря. Момчетата се оглеждаха плахо, отчуждени от нея, докато тя се мъчеше да съживи любовта си към Ерлен, вече обзета от предсмъртни хрипове. Какво ли са разбрали тези деца, какво ли им е минало през ума, колко ли са страдали, докато майка им тънеше в безумието си? Какво ще стане с тях сега?

Кристин обгърна с ръка грапавото юмруче на Мюнан. Детето се вторачи пред себе си, устните му потрепериха, но запази спокойната си горда походка.

Хванати за ръка, майката и синът пресякоха гробището и излязоха на склона пред църквата. При всяка мисъл за децата си Кристин Лаврансдатер имаше чувството, че ще се строполи и ще потъне вдън земя. Богомолците се стичаха към църковните врати под звънтенето на камбаните.