Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Кралската баржа трябва да ме откара нагоре по реката до Уестминстър, а кметът на Лондон и всички гилдии ще излязат с украсените си с техните знамена кораби, за да ме ескортират с музика и песни. За пореден път майка ми ще гледа от прозореца си и ще вижда как по реката минава кралско шествие, на път за коронация; но този път в баржата, която минава покрай затвора ѝ, ще бъде нейната дъщеря. Знам, че ще гледа навън през прозорците на абатството, за да ме види как преминавам, и се надявам, че ще изпита удоволствие от съзнанието, че поне този неин план е дал своите плодове. Тя ме постави на престола на Англия, и макар че гребците прекарват баржата покрай прозореца ѝ, без да я поздравят — а това е четвъртото шествие за коронация без нея на борда — този път поне е поставила дъщеря си на златния трон и хората, подредили се от двете страни на речния бряг, ще крещят: „За Йорк“.

Слизам до кея, а дамите ми държат шлейфа ми нависоко, за да не се влачи по влажния килим, и ми помагат да се кача на лодката. Тя е великолепна, окичена с флагчета и цветя, ескортирана от украсени баржи и всевъзможни други плавателни съдове. Когато се качвам на борда, засвирва музика, а един хор запява химн във възхвала на добродетелите ми. Заемам мястото си на кърмата, с балдахин от златен брокат над главата ми, на златния трон с кадифена възглавничка. Дамите ми се събират около мен. Нашият кралски двор е прочут с красотата си, а днес всяка жена е облечена в най-хубавите си дрехи. Гребците задвижват веслата в ритъма на барабана, другите баржи се събират пред и зад нас. Залепвам усмивка на лицето си, когато веслата се потапят дълбоко във водата и ние потегляме.

Носът на една от съпровождащите ни баржи с издялан във формата на драконова глава, кърмата наподобява на завитата опашка на дракон. Това е драконът от герба на Тюдорите и от време на време палят огън в муцуната му, за да бълва пламъци над водите, а хората по бреговете крещят възторжено. Но те отправят към мен виковете си „За Йорк!“, напук на всички външни признаци, че това шествие е в чест на Тюдорите. Не мога да не се усмихвам при мисълта за вярната обич, която хората хранят към моята династия, въпреки че над мен се развяват зелено-бели знамена, а драконът ръмжи и бълва дим.

Кралската баржа се движи с лекота по прилива, в средата на реката, но когато стигаме до Бърмъндзи и виждам построената от тухли и кремък къщичка на портиерката на абатството, кормчията се насочва към отсрещния бряг, така че да бъдем възможно най-далече от затвора на майка ми. Мога да видя хората, които са се наредили край високите защитни стени на абатството, но не мога да различа фигурите. Вдигам ръка да засенча очи, и златната корона одрасква пръстите ми. Не мога да видя майка си сред тълпата, твърде навътре в реката сме и има твърде много хора, за да я забележа. Искам да я видя, толкова искам да я видя. Искам да знае, че я търся с поглед. За момент се питам дали не са ѝ наредили да остане в килията си, докато баржата минава. Питам се дали ще седи в стола си, в хладната белосана килия, заслушана в музиката, която се носи гръмко откъм реката, дали ще се усмихва на шумния рев на дракона, който бълва огън, но няма да знае, че я търся.

И после, изведнъж, като по магия, я виждам. Едно знаме се развява и плющи на бриза откъм реката. То е в зеления цвят на Тюдорите, новия цвят на предаността към престола, фонът — в зеления цвят на Тюдорите, избродиран с бяло-червената роза на Тюдорите, знакът, който всеки благоразумен човек би показал днес. Но това знаме е различно: то е с бяла роза върху зеления цвят на Тюдорите, и ако центърът на розата е червен, той е избродиран с толкова ситен бод, че не може да се види. На пръв поглед, дори при по-близък поглед, това е бялата роза на Йорк. А там, разбира се, е майка ми, застанала под знамето на съпруга, когото обожаваше, и когато поглеждам към нея и вдигам ръка, тя подскача от радост като момиче, че съм я видяла, и размахва двете си ръце над главата, викайки името ми, възторжена, смееща се, непокорна както винаги. Започва да тича покрай речния бряг, като се опитва да не изостава от моята далечна баржа, крещейки: „Елизабет! Елизабет! Ура!“ толкова ясно, че мога да я чуя над шума от другата страна на водата. Надигам се от пищния си трон, втурвам се към страничния борд на лодката, и се надвесвам да ѝ помахам в отговор, без никакво достойнство, и крещя: „Майко! Ето ме!“, и се смея на глас, от радост, че съм я видяла, и че тя ме е видяла, и че отивам на коронацията си с нейната дадена през смях, непринудена благословия.