Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Не е ли най-прекрасното момче, което сте виждали? — питам вуйчо Едуард, и съм възнаградена от беззъбата му усмивка.

— А момчето, което отидохте да видите? — питам тихо, докато притискам Артур до рамото си и леко го потупвам по гърба. Той тежи на рамото ми, а допирът му до бузата ми е топъл. Изпитвам внезапно необуздано желание нищо да не застрашава дори за миг спокойствието или безопасността му. — Хенри ми каза, че ви е изпратил да видите някакво момче в Португалия? Не съм чула нищо за него, откакто заминахте.

— Тогава кралят ще ви каже, че видях един паж на служба при сър Едуард Брамптън — казва вуйчо ми с трогателното си фъфлене. — Някакъв интригант помислил, че той прилича на клетия ми изгубен племенник Ричард. Хората са склонни да създават неприятности от нищо. Жалко, че нямат нищо по-добро за правене.

— А прилича ли на него? — питам настойчиво.

Едуард поклаща глава.

— Не, не особено.

Хвърлям поглед наоколо. Наблизо няма никой, освен дойката на бебето, а единственото, което интересува нея, е да поглъща огромни порции храна и да пие ейл.

— Почитаеми вуйчо, сигурен ли сте? Можете ли да говорите за него с почитаемата ми майка?

— Няма да говоря с нея за това момче, защото това би я разстроило — казва той твърдо. — Това момче изобщо не приличаше на брат ви, нейния син. Сигурен съм в това.

— А Едуард Брамптън? — упорствам.

— Сър Едуард ще посети Англия веднага щом може да напусне делата си в Португалия — казва той. — Ще освободи от служба красивия си паж. Не иска да причинява никакво неудобство на нас или на краля с такова дръзко и безочливо момче.

Тук има нещо повече, отколкото съм в състояние да разбера.

— Ако момчето е нищожество, самозванец, как би могло такова незначително момче да вдигне такъв голям шум в Лисабон, та да го чуем чак ние в Лондон? Ако той е нищожество, защо отидохте чак до Португалия да го видите? Тя изобщо не е близо до Гранада. И защо сър Едуард ще идва в Англия? За да се срещне с краля? Защо би му била оказана такава чест, когато е известно, че беше предан на Йорк, и обичаше баща ми? И защо отпраща пажа си, ако момчето е просто едно нищожество?

— Мисля, че кралят би предпочел така — казва Едуард небрежно.

Поглеждам го за миг.

— Тук има нещо, което не разбирам. Тук има някаква тайна.

Вуйчо ми ме потупва по ръката, докато притискам топлото тяло на детето към сърцето си.

— Знаете ли, навсякъде вечно има тайни; но понякога е по-добре да не знаете какви са. Не се безпокойте, Ваша светлост — казва той. — Този нов свят е изпълнен с мистерии. Какви неща само ми разправяха в Португалия!

— Говореха ли за момче, завърнало се от мъртвите? — предизвиквам го. — Говореха ли за момче, скрито от незнайни убийци, тайно изведено в чужбина, и очакващо своето време?

Той не трепва.

— Да. Но аз им напомних, че кралят на Англия не се интересува от чудеса.

Настъпва кратко мълчание.

— Поне кралят ви има доверие — казвам, докато подавам Артур обратно на дойката му и го гледам как се намества в широкия ѝ скут. — Поне е сигурен във вас. Навярно може да говорите с него за почитаемата ми майка, и тя ще може да се върне в двора. Ако не съществува такова момче, тогава той няма от какво да се бои.

— Той не е много доверчив човек по природа — отбелязва вуйчо ми с усмивка. — Следваха ме през целия път до Лисабон, и спътникът ми, който криеше лице в качулката си, забелязваше всички, с които се срещах. Друг ме проследи и по пътя на връщане, за да бъде сигурен, че няма по пътя да се обадя на леля ви във Фландрия.

— Хенри ви е шпионирал? Собствения си пратеник? Своя шпионин? Шпионирал е шпионина си?

Той кимва.

— А във вашето домакинство сигурно има жена, която му докладва какво изричате в най-интимните си моменти. Самият ви личен изповедник със сигурност докладва на своя отец во Христе, Кентърбърийския архиепископ, Джон Мортън. Джон Мортън е най-големият приятел на Нейна светлост майката на краля. Те заговорничеха заедно срещу крал Ричард, заедно унищожиха Бъкингамския херцог. Срещат се всеки ден и той ѝ казва всичко. Дори за миг не си въобразявайте, че кралят има доверие на някой от нас. Дори за миг не си помисляйте, че не сте наблюдавана. Следят ви през цялото време. Следят всички ни.

— Но ние не правим нищо! — възкликвам. Снижавам глас: — Нали, вуйчо? Не правим нищо?

Той ме потупва по ръката и ме уверява:

— Не правим нищо.

Но леля ми Маргарет не седи със скръстени ръце. Нейна светлост вдовстващата херцогиня на Фландрия, сестра на баща ми, със сигурност не бездейства. Постоянно пише на Джеймс III Шотландски, дори му изпраща делегация от верни поддръжници на Йорк. „Опитва се да го убеди да тръгне на война срещу нас“, казва Хенри уморено. Влизам в личните му покои в големия замък, и го откривам с двама писари в двата края на голяма маса и лист с петна от сол пред него. Разпознавам големите червени восъчни печати на леля си и разклоняващите се зигзаговидни извивки; тя използва Слънцето във възход, великолепният герб на Йорк, създаден от баща ми. „Но няма да успее. Ние сме сключили съюз, ще уговорим и годежи. Джеймс се закле да ми бъде верен. Ще бъде твърд привърженик на Англия на Тюдорите. Няма да се обърне назад към Йорк.“