Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Майка ми я поглежда с безмълвно съчувствие.

— Е, всички ще бъдем заедно, това поне е хубаво — казва тя. — И ще мога да ви съветвам и да ви помагам. А да бъдеш кралица на Шотландия, не е маловажна роля, Ан.

— Ами аз? — пита Бриджет.

Погледът на майка ми се стрелва бързо към лицето ми.

— Може би ще ти позволят да дойдеш с мен в Шотландия — казва тя. — Надявам се кралят да позволи това.

— А ако не, ще дойда тук — казва Бриджет със задоволство, като се оглежда в красивите покои на майка ми.

— Мислех си, че искаш да бъдеш монахиня — казва Сесили с унищожителен тон. — А не да живееш като папа.

Майка ми се изкикотва.

— О, Сесили, наистина ли мислиш, че живея като папа? Колко прекрасно. Да не си мислиш, че разполагам с цели стаи със скрити кардинали, които ми служат? И че се храня от златни блюда?

Тя става и протяга ръце към двете малки момичета.

— Хайде, Сесили ми напомня, че трябва да отиваме на вечеря. Можеш да произнесеш благодарствената молитва пред сестрите, Бриджет.

Докато излизаме, тя ме притегля към себе си.

— Не се безпокой — казва тихо. — Между един годеж и една сватба има много препятствия, а принуждаването на шотландците да спазват мирен договор е чудо, на каквото още не съм ставала свидетел. Засега все още никой не е потеглил по Големия северен път.

Вуйчо ми Едуард се завръща от кръстоносните походи, самият той кафяв като мавър, но изгубил всичките си предни зъби. Приема това с хумор и насмешка и казва, че сега Бог може да вижда по-ясно в сърцето му, но го казва с фъфлене, което не мога да не намирам за комично. Толкова се радвам да го видя, че се хвърлям в обятията му и го чувам как нежно фъфли над главата ми: „Бъди благошлофена, бъди благошлофена!“, а това ме кара да се засмея и да заплача едновременно.

Очаквам да е ужасѐн от новината, че сестра му е затворена в Бърмъндзи, но свиването на раменете и усмивката му ми показват, че той смята това само за временна спънка в един живот, изпълнен с поражения и победи.

— Удобно ли е настанена? — пита, сякаш това е единственото, което го интересува.

— Да, има прекрасни стаи и я обслужват добре. Явно всички я обожават — отвръщам. — Грейс е с нея, а портиерката я нарича „кралицата“, сякаш нищо не се е променило.

— Тогава тя несъмнено ще подреди живота си точно както иска — казва той. — Обикновено успява.

Той е пълен с новини за кръстоносния поход в Гранада, за красотата и елегантността на мавърската империя, за твърдата решимост на християнските крале да прогонят окончателно маврите от Испания. Разказва ми и истории за португалския кралски двор, и за техните приключения. Те се спускали с кораби на юг, чак по крайбрежието на Африка, а той казва, че там имало златни мини, и пазари, пълни с подправки, и едно истинско съкровище — слоновата кост, която може да бъде взета от всеки, осмелил се да стигне достатъчно далече, където небето става по-горещо, а моретата — по-бурни. Имало кралство, където полята са покрити със злато, и всеки можел да се сдобие с цяло състояние, само ако събира там камъчета. Имало странни и редки зверове — видял е кожите, петнисти и ивичести, и златисти като старинна монета — а може би някъде там съществува и място, управлявано от бял, християнин, в самото сърце на онази огромна земя, може би има кралство от черни хора, предани на бял християнски герой на име Проповедникът Джон 6 6 „Проповедникът Джон“ (или Презвитер Йоан, на англ. Prester John) — митична фигура, популярна в Европа между XII и XVII в. — християнски патриарх и светец, за когото се говорело, че владее християнски народ, изгубен сред мюсюлманите и езичниците на Ориента. — Б.пр. .

Хенри не се интересува от новини за вълшебни кралства, а отвежда вуйчо Едуард в личните си покои в мига, щом той пристига, и те остават заключени там в продължение на половин ден, преди Едуард да излезе с беззъбата си усмивка. Хенри го е прегърнал през раменете и аз разбирам, че каквото и да е докладвал, то е успокоило тревожния ум на съпруга ми.

Хенри му има толкова голямо доверие, че той ще води отбраната на Бретан.

— Кога ще заминете? — питам го.

— Почти веднага — казва той. — Няма време за губене, а освен това… — той се ухилва с беззъбата си усмивка — обичам да бъда зает.

Завеждам го веднага в детската стая в двореца Елтам, за да му покажа колко много е пораснал Артур. Вече може да се изправя и да върви покрай някой стол или ниско столче. Най-голямото му удоволствие е да се държи за пръстите ми и да прави колебливи стъпки през стаята, да се обръща, извил навътре малките си стъпалца, и да се устремява отново назад. Когато ме вижда, се усмихва сияйно и протяга ръчички към мен. Започва да говори, напевно като птиче, макар че още не изрича думи, но казва „Ма“, с което предполагам, че има предвид мен, и „Бо“, което означава каквото му се иска на него. Но се кикоти, когато го гъделичкам, и изпуска всичко, което му дават, с надеждата, че някой ще вдигне предмета и ще му го върне, за да може да го изпусне отново. Най-много се радва, когато Бриджет му дава да подхвърля една топка, и хуква след нея, все едно играят тенис, и тя трябва да я прибере, преди да е започнала да подскача твърде често; когато я вижда как тича, той започна да гука и да надава радостни писъци.