Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Първата ми мисъл е, че той наистина прилича много на брат ми, такъв, какъвто беше, когато го видях за последно — русо, миловидно момче на десетина години, а когато майка ми и аз измъкнахме тайно брат ми от убежището в онази тъмна вечер, той беше също такъв, светлокос и слаб. Сега, ако е жив някъде, би бил на около четиринайсет, би се превръщал в млад мъж. Това дете никога не би могло да мине за него.

— Напомня ли ви за някого?

Кралят ме хваща за ръката и ме отвежда от стола ми до неговия, за да премина през дългата стая до мястото, където е коленичило момчето, със сведена глава, с открит и уязвим тил, сякаш очаква да бъде обезглавено още тук и сега. Всички мълчат. В личните ни покои има стотина души и всички се обръщат да погледнат момчето, докато Хенри се приближава към него, а детето свежда глава още по-ниско и ушите му пламват.

— Някой да смята, че той му изглежда познат?

Суровият поглед на Хенри обхожда семейството ми, сестрите ми, свели глави, сякаш са виновни, братовчедка ми Маги с очи, приковани върху малкото момче, което прилича толкова много на брат ми, моят полубрат Томас, който се оглежда с безразличие наоколо, твърдо решен никой да не го види да трепва.

— Не — казвам кратко. Той е с крехко телосложение като брат ми Ричард и има късо подстригана руса коса като неговата. Не мога да видя лицето му, но зърнах лешникови очи като тези на брат ми, а отзад на главата му, на тила му има няколко детски къдрици, точно като тези на Ричард. Когато седеше в краката на майка ми, тя усукваше къдриците му около пръстите си, сякаш бяха блестящи златни пръстени, и му четеше, докато му се доспеше и беше готов да си ляга. Видът на това коленичило малко момче ме кара да си спомня отново за брат ми Ричард, за пажа, когото изпратихме в Тауър да заеме мястото му, за изчезналия ми брат принц Едуард, и за братовчед ми Едуард Уорик — братът на Маги — сами в Тауър. Сякаш някъде съществуват цяла поредица от момчета, момчета от династията Йорк, до един светлокоси и очарователни, до един — въплъщение на надежди; но никой не може да бъде сигурен къде са те тази вечер, или дори изобщо живи ли са, или мъртви, или са нереални, създания на въображението, или претенденти като този.

— Не ви ли напомня на вашия братовчед Едуард Уорик? — пита ме Хенри, като говори ясно, така че целият двор да може да чуе.

— Не, съвсем не.

— Бихте ли го сбъркали някога с мъртвия си брат Ричард?

— Не.

Той се извръща от мен, сега, след като тази поетична драма е изиграна и всеки може да каже, че момчето е коленичило пред нас, а аз съм го погледнала и съм го отхвърлила.

— Следователно всеки, който е мислил, че той е син на династията Йорк, е бил или измамен, или измамник — заявява Хенри. — Или глупак, или лъжец.

Изчаква всички да разберат, че Джон дьо ла Поул, Франсис Лъвъл и собствената ми майка са били глупци и лъжци, а после продължава:

— И така, момче, ти не си този, за когото се представяше. Моята съпруга, една принцеса от династията Йорк, не те разпознава. Щеше да каже, ако ти беше неин родственик, както твърдиш. Но тя казва, че не си. Тогава кой си?

За момент си помислям, че детето е толкова уплашено, та е изгубило дар-слово. Но после, все така с наведена глава и забит в земята поглед, той прошепва:

— Джон Ламбърт Симнъл, ако е угодно на Ваша светлост. Съжалявам — добавя смутено.

— Джон Ламбърт Симнъл — Хенри произнася бавно името, превърта го върху езика си, като заядлив учител. — Джон. Ламбърт. Симнъл. И как изобщо стигна от учебната стая дотук, Джон? Защото това е било дълго пътуване за теб, и скъпа и отнемаща много време неприятност за мен.

— Зная, сир. Много съжалявам, сир — казва детето.

Някой се усмихва съчувствено при звука на тънкото гласче, но улавя яростния поглед на Хенри и извръща очи. Виждам, че лицето на Маги е бяло и изопнато, а Ан трепери и пъхва длан в ръката на Сесили.

— Прие ли короната на главата си, макар да знаеше, че нямаш право на нея?

— Да, сир.

— Прие я под лъжливо име. Беше положена на главата ти, а ти си знаел, че плебейската ти глава не я заслужава.

— Да, сир.

— Момчето, чието име си приел, Едуард Уорик, ми е вярно, признава ме за свой крал. Както и всички в Англия.

Детето е останало без глас; само аз съм достатъчно близо, за да чуя тихото му хълцане.

— Какво каза? — изкрещява му Хенри.

— Да, сир — треперливо изрича детето.

— Значи това не е означавало нищо. Ти не си коронован крал?

Очевидно детето не е коронован крал. Той е едно изгубено малко момче в един опасен свят. Хапя долната си устна, за да се сдържа да не заплача. Пристъпвам напред и внимателно слагам длан в ръката на Хенри. Но нищо не е в състояние да го възпре.