Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Усмивка — казва ми Хенри, като се усмихва лъчезарно на половин дузина селяни, чието мнение със сигурност няма никакво значение, каквото и да е то.

— Махане с ръка — наставлявам го аз, вдигам ръка от поводите в лек жест.

— Как го правиш? — Той престава да се усмихва насилено на тълпата и се обръща към мен. — Това леко помахване, сякаш съвсем естествено. Изобщо не създаваш впечатлението, че е заучено.

Замислям се за миг.

— Баща ми казваше, че трябва да помниш, че са излезли да те видят, искат да те почувстват като приятел. Да покажеш, че се намираш сред приятели и верни поддръжници. Една усмивка или помахване с ръка е подходящ поздрав за хора, които са дошли единствено за да ти се възхищават. Може и да не ги познаваш — но те мислят, че те познават. Заслужават да бъдат поздравени като приятели.

— Но никога ли не си е казвал, че със същата готовност биха излезли да поздравят врага му? Не му ли е минавало през ум, че това са фалшиви усмивки и лишени от съдържание приветствени възгласи?

Обмислям това за момент, а после се изкикотвам.

— Честно казано, мисля, че това изобщо не му е хрумвало — казвам. — Беше ужасно суетен, знаеш ли. Винаги мислеше, че всички го обожават. И повечето хора наистина го обожаваха. Движеше се навсякъде с мисълта, че всички го обичат. Предяви претенции към трона със съзнанието, че е законен наследник. Винаги е мислел, че е най-прекрасният мъж в Англия, никога не се е съмнявал в това.

Той поклаща глава и забравя да помаха на някакъв човек, който се провиква: „За Тюдор!“ Това е само един глас, никой друг не подема поздрава, и викът просто прозвучава неуместно, странно неубедителен.

— Едва ли са му повтаряли по-често, отколкото на мен, че е роден да бъде крал — казва той. — Едва ли някой на света е бил по-убеден от майка ми, че синът му трябва да бъде крал.

— Той се е сражавал още от момчешките си години — казвам. — На възрастта, на която ти се укриваше, той е набирал войска и е изисквал вярност от войниците си. За него е било много различно. Предявявайки права над трона, той е разчитал на волята на хората. Той е предявил правото си: не майка му. Три слънца се появили в небето над армията му. Беше сигурен, че Бог го е избрал да бъде крал. Беше убедителен, настойчив, показвал се е пред хората на същата възраст, на която ти се криеше. Той се е сражавал, а ти си бягал.

Той кимва. Помислям си и друго, но не го изричам: освен това беше благословен с храброст, притежаваше голяма вродена смелост, а ти си по природа боязлив. И имаше съпруга, която го обожаваше, която се омъжи за него по неустоима любов, а семейството ѝ го прие с готовност, и неговата кауза бе тяхна кауза, а всички ние — неговите дъщери, неговите синове, зетьовете, снахите му — всички ние му бяхме изцяло предани. Той беше в центъра на едно любящо семейство, и всеки от нас би пожертвал за него живота си. А ти имаш единствено майка си и чичо си Джаспър, а те и двамата имат студени сърца.

Някой пред нас изкрещява: „Ура!“, и кралските телохранители вдигат пиките си и изкрещяват в отговор: „Ура!“ с всичка сила, а аз си казвам, че баща ми никога не би създал специална част от кралски телохранители, която да дава тон за приветствените възгласи, защото винаги вярваше, че всички го обичат, и никога не бе имал нужда от охрана.

Връщаме се в Лондон, за да се подготвим за моята коронация. Хенри влиза царствено в града и присъства на благодарствена служба за победата си в „Сейнт Пол“. Възнаграждава преданите, дори онези, които нямаха голям избор, освен да бъдат верни, тъй като бяха в Тауър; освобождава Томас Хауард, графа на Съри, и моя полубрат Томас Грей от затворничеството им.

Архиепископ Джон Мортън е назначен за лорд-канцлер, което само кара мен и други да се запитаме каква е тази помощ, която е могъл да окаже един отец на Църквата на един крал, за да бъде възнаграден по такъв начин.

— Шпиониране — казва ми Томас Грей. — Мортън и Нейна светлост майката на краля заедно ръководеха най-голямата шпионска мрежа, която светът някога е виждал, и сега никой не влиза или излиза от Англия, без кралят да разбере за това.

Моят полубрат седи с мен в приемната ми, а музиката за танците заглушава думите ни. Докато дамите ми упражняват нови стъпки в един ъгъл на стаята, ние разговаряме в друг. Вдигам ръкоделието си да прикрия лицето си, така че никой да не може да види устните ми. Толкова се радвам да го видя след толкова дълго време, че не мога да сдържа широката си усмивка.