Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Приел си свещения елей върху гърдите си, но не си крал, нито си имал каквото и да било право над елея, свещения елей.

— Съжалявам — дочува се лекото хълцане на детето.

— А после влезе в страната ми начело на армия от наемници и коварни бунтовници, и беше изцяло, напълно разгромен от мощта на моята армия и Божията воля?

При споменаването на Бог, Нейна светлост майката на краля пристъпва леко напред, сякаш тя също иска да сгълчи детето. Но то остава коленичило, главата му се свежда по-ниско, почти е притиснало чело в тръстиките на пода. Няма какво да каже нито на властта, нито на Бог.

— Какво да правя с теб? — пита Хенри реторично. От зашеметените изражения на придворните разбирам, че внезапно са осъзнали, също като мен, че това е престъпление, за което се полага човек да бъде обесен. Престъпление, за което се полага обесване, изкормване и разсичане на четири. Ако Хенри предаде това дете на съдията, то ще бъде обесено за врата си, докато прималее от болка, после палачът ще го посече, ще прокара ножа от гениталиите му до гръдната кост, ще изтръгне сърцето му, белите дробове и стомаха, ще ги запали пред изцъклените му очи, а после ще му отсече краката и ръцете, един по един.

Стискам ръката на Хенри.

— Моля ви — прошепвам. — Милост.

Срещам ужасения поглед на Маги и виждам как тя също е осъзнала, че Хенри може да доведе тази жива картина до смъртоносен завършек. Освен ако не изиграем напълно различна сцена. Маги знае, че мога да разиграя невероятно представление, и че може да се наложи да го направя. Като съпруга на краля, аз мога да коленича публично пред него и да поискам снизхождение за един престъпник. Маги ще излезе напред и ще ми свали шапчицата, и косата ми ще се спусне на вълни около раменете, а после тя ще коленичи, всичките ми дами ще коленичат зад мен.

Ние, в династията Йорк, никога не сме правили такова нещо, защото баща ми обичаше да раздава наказания или милост по собствена преценка, понеже нямаше време за театрални прояви на жестокост. Ние, в династията Йорк, никога не сме били принудени да се застъпваме за едно малко момче срещу отмъстителен крал. В династията Ланкастър го правеха: Маргарет Анжуйска е падала на колене за заблудени хора от неблагороден произход пред благочестивия си съпруг. Това е кралска традиция, призната церемония. Може да ми се наложи да го направя, за да спася това малко момче от непоносими страдания.

— Хенри — прошепвам. — Искате ли да коленича за него?

Той поклаща глава. И изведнъж ме обзема силен страх, че той не иска да се застъпвам и да моля за милост, защото е твърдо решен да заповяда детето да бъде екзекутирано. Стисвам отново ръката му.

— Хенри!

Момчето вдига поглед. Има ясни лешникови очи, също като малкия ми брат.

— Ще ми простите ли, сир? — моли той. — Ще се смилите ли? Защото съм само на десет години? И зная, че не биваше да го правя?

Възцарява се ужасна тишина. Хенри се извръща от момчето и ме повежда обратно към подиума. Сяда, а аз сядам до него. Усещам внезапно дълбоко туптене в слепоочията, докато си блъскам ума какво мога да направя, за да спася това дете.

Хенри посочва към него.

— Можеш да работиш в готварниците — казва той. — Да въртиш шишовете. Струва ми се, че ще си доста чевръст в кухните ми. Ще го направиш ли?

Момчето поруменява от облекчение, а сълзите изпълват очите му и рукват по розовите му бузи.

— О, да, сир! — възкликва то. — Вие сте много добър. Много милостив!

— Прави каквото ти се нарежда, и може би ще се издигнеш до готвач — казва му насърчително Хенри. — А сега върви на работа — щраква с пръсти към един чакащ слуга. — Заведи мастър Симнъл в кухните, кажи, че го пращам аз, и им нареди да го впрегнат на работа.

Разнасят се тихи ръкопляскания, а после сред придворните избухва буен смях. Хващам ръката на Хенри, и също се разсмивам, толкова голямо е облекчението от решението му. Той се усмихва, усмихва се на мен.

— Нима си помислихте, че ще воювам с такова дете?

Поклащам глава, а в очите ми има сълзи от смях и облекчение.

— Толкова се страхувах за него.

— Той не е направил нищо, бил е техният малък символ. Онези зад него са хората, които би трябвало да накажа. Онези, които са го подучили, заслужават да отидат на ешафода — очите му обхождат придворните, докато те разговарят помежду си и споделят облекчението си. Той поглежда леля ми, Елизабет дьо ла Поул, изгубила сина си, която държи здраво ръцете на Маги, и двете плачат. — Истинските изменници няма да се отърват толкова леко — казва той злокобно. — Които и да са те.