Филипа Грегъри - Бялата принцеса

— Наистина ли го мислиш? Наистина ли тръгвам с благословията ти?

— Да — изричам сериозно, с внезапна искреност. — Да. И ще се моля да се върнеш благополучно у дома при мен. И ще пазя сина ни, и ще закрилям майка ти.

За момент изглежда така, сякаш той иска да остане, да поговори с мен. Сякаш иска да ми заговори нежно и искрено, за първи път досега.

— Трябва да вървя — изрича неохотно.

— Върви — казвам. — Прати ми вести веднага, щом можеш. Ще очаквам новини от теб, и ще се моля те да са добри.

Довеждат едрия му боен кон и му помагат да се качи на седлото; знаменосецът му язди до него, така че бяло-зеленото знаме с дракона на Тюдорите се дипли над главата му. Другото знаме, кралският флаг, не е вдигнато. Последния път, когато го видях над армия, под него яздеше Ричард, мъжът, когото обичах; и аз допирам ръка до сърцето си, за да успокоя внезапната пулсираща болка.

— Бог да те благослови, съпруго моя — казва Хенри, но аз вече нямам усмивка за него. Той язди бойния си кон, който яздеше при Бозуърт, когато стоеше на един хълм, а Ричард препусна към смъртта си. Той потегля под знамето на Тюдорите, което развя там, знамето, което Ричард повали в последната си, фатална атака.

Вдигам ръка да се сбогувам, но се задавям и не мога да повторя благословията си, и Хенри обръща коня си и повежда армията си на изток, където според сведенията на неговите шпиони се е разположила на позиция голямата армия на Йорк, точно отвъд Нюарк.

Дамите се събират в покоите ми да чакат новини — без майката на краля, която е на колене в красивия параклис на Кенилуърт. Чуваме, че конник наближава по пътя, а после и стържещия звук от вдигащата се решетка на крепостната врата и спускането на подвижния мост, за да го пуснат да влезе. Сесили изтичва до прозореца и проточва врат, за да погледне навън.

— Вестоносец — казва тя. — Кралски вестоносец.

Изправям се на крака да го изчакам, после осъзнавам, че Нейна светлост ще го пресрещне, преди той да стигне до мен, затова казвам: „Чакайте тук!“ на дамите си, измъквам се от стаята и тръгвам надолу по стълбите, към двора на конюшнята. Точно както си мислех, Нейна светлост е там, в черната си рокля, прекосява двора, докато пратеникът слиза от седлото.

— Поръчаха ми да докладвам на вас и на Нейна светлост кралицата — казва той.

— Съпругата на краля — поправя го тя: — Все още не е коронована. Можете да ми кажете всичко, аз ще ѝ предам новините.

— Тук съм — казвам бързо. — Лично ще го изслушам. Какви са новините?

Той се обръща към мен.

— Започна зле — казва. — Те набираха войници по пътя. Движеха се бързо, по-бързо, отколкото смятахме, че ще могат. Ирландците са леко въоръжени, не носят почти нищо, германските войници са неудържими.

Нейна светлост майката на краля побелява като платно и се олюлява леко, сякаш ще припадне. Но аз съм посрещала пратеници от битки и преди.

— Всичко това няма значение — казвам остро. — Интересува ме краят на съобщението, не началото. Кралят жив ли е, или мъртъв?

— Жив — казва той.

— Победи ли?

— Неговите пълководци победиха.

Оставям без внимание и това.

— Ирландците и германските наемници победени ли са?

Той кимва.

— Джон дьо ла Поул?

— Мъртъв.

Рязко си поемам дъх, научавайки за смъртта на братовчед си.

— А Франсис Лъвъл? — намесва се Нейна светлост нетърпеливо.

— Избяга. Вероятно се е удавил в реката.

— Сега можете да ми разкажете как е било — казвам.

Това е речта, която си е подготвил.

— Движеха се бързо — подема той. — Подминаха Йорк, на няколко пъти имаше сблъсъци в движение, но почти постигнаха успех при село на име Ист Стоук, в покрайнините на Нюарк. Хората излязоха да ги подкрепят, към тях се присъединяваха войници чак до последния момент преди битката.

— Колко бяха? — пита Нейна светлост.

— Сметнахме, че са били около осем хиляди.

— Колко души имаше кралят по същото време?

— Бяхме двойно повече от тях. Би трябвало да се чувстваме в безопасност. Но не беше така — той поклаща глава при спомена за страха им. — Не се чувствахме така. Както и да е, те нападнаха първи, надолу по хълма, почти веднага щом започна битката, и така всички се устремиха срещу графа на Оксфорд, който командваше около шест хиляди войници. Той понесе най-тежката част от боевете, и неговите хора не отстъпиха. Нанесоха ответен удар и натикаха ирландците в една долина, откъдето те не можаха да излязат.