Филипа Грегъри - Бялата принцеса

Сесили се взира в кръстницата си, напълно ужасена. Пристъпва напред, а после се отдръпва пред измъчения ѝ, мрачен поглед.

— Ах — казвам студено. — Погрешно съм ви разбрала. Говорите за този претендент в Ирландия, нали? Да, сигурна съм, много скоро ще разберем дали вие командвате или ще трябва да побегнете ужасено оттук.

При самата дума „побегнете“ тя ме стисва по-здраво и се олюлява.

— Мой враг ли сте? Кажете ми, нека бъдем честни помежду си. Мой враг ли сте? Враг ли сте на обичния ми син?

— Аз съм ваша снаха и майка на внука ви — отвръщам тихо като нея. — Това искахте, и това имате. Дали го обичам или го мразя, е нещо, което засяга само нас. Дали ще ви обичам или ви мразя — това зависеше от вас. И мисля, че знаете отговора.

Тя отблъсква рязко ръката ми, сякаш докосването ми я отвращава.

— Ще се погрижа за унищожението ви в деня, когато го изправите срещу нас — предупреждава ме тя.

— Да го изправя? — повтарям яростно. — Да го изправя? Звучи така, сякаш очаквате да възкресим мъртвите! Какво може да имате предвид? От кого се боите, милейди?

Разтърсва я ридание и тя преглъща напиращия отговор. Правя възможно най-незабележимия реверанс и продължавам по пътя си към конюшните. Вмъквам се в отделението на коня си и затръшвам вратата на конюшнята зад гърба си, за да облегна глава на топлата му шия. Поемам си дъх, трепереща, и осъзнавам какво ми е казала всъщност — че според тях брат ми е жив.

Дворът изоставя преструвката, че се наслаждаваме на лятото, че обикаляме централните графства на Англия заради красивите гори и добрия лов. Пристига вестта, че ирландската армия е слязла на суша и се движи стремително през страната. Ирландските войски пътуват с лек товар, като диви мародери. Германските наемници, на които е платено да завоюват Англия обратно за Йорк, напредват бързо, за да си спечелят плячката. Херцогиня Маргарет е наела най-добрите, командвани от блестящ пълководец. Всеки ден нови шпиони, нови съгледвачи пристигат на кон в двора и съобщават, че те се движат като неудържима вълна. Те са дисциплинирани, маршируват с разузнавачи пред тях и без обоз, който да се влачи след тях. Те са стотици, хиляди, а начело е едно момче, дете, Едуард Уорик, и той марширува под кралското знаме и герба с мечката и тоягата. Коронясали са го за крал на Англия и Ирландия. Наричат го крал и му прислужват на едно коляно, и където и да отиде, хората излизат по улиците и крещят: „За Уорик!“

Почти не виждам Хенри, който се е затворил с чичо си Джаспър и Джон де Виър, графа на Оксфорд, непрекъснато разпраща вести до лордовете, опитва се да се убеди в лоялността им и ги моли да дойдат при него. Мнозина, твърде много от тях, се бавят с отговорите. Никой не иска да се обяви за бунтовник твърде рано; но също така никой не иска да бъде на губещата страна, в случай, че на власт дойде един нов крал. Всички помнят, че Ричард изглеждаше непобедим, когато потегли от Лестър, и въпреки това една малка платена армия се изправи срещу него, и един предател го покоси. Лордовете, които обещаха подкрепата си на онзи крал и въпреки това седяха на конете си и следяха за изхода в деня на битката, може отново да решат да бъдат безучастни наблюдатели и да се намесят едва когато се разбере кой ще е победител — на негова страна.

Хенри идва в покоите ми само веднъж през това смутно време, с писмо в ръка.

— Ще ви съобщя лично това, за да не го чуете от някой изменник, подкрепящ Йорк — казва той грубо.

Изправям се на крака, а дамите ми се изпаряват, по-далече от гнева на съпруга ми. Научили са се, всички сме се научили, да не се изпречваме на пътя на Тюдорите, майка и син, когато са пребледнели от страх.

— Ваша светлост? — казвам спокойно.

— Кралят на Франция избра този момент, тъкмо този момент, да освободи брат ти Томас Грей.

— Томас!

— Той пише, че ще дойде да ме подкрепи — казва Хенри горчиво. — Знаеш ли, не мисля, че ще поема този риск. Последния път, когато Томас ме подкрепяше, преди Бозуърт, той промени решението си и ми измени още преди да напуснем Франция. Кой знае какво щеше да направи на бойното поле? Но сега го освобождават. Точно навреме за нова битка. Как мислиш, че би трябвало да постъпя?

Хващам се за облегалката на един стол, за да не треперят ръцете ми.

— Ако ти даде думата си… — започвам.

Той се изсмива.

— Думата си! — възкликва с унищожителен тон. — Думата на Йорк! Толкова обвързваща ли ще е като честната дума на майка ти? Или тази на братовчед ти Джон? Като твоите брачни обети?